Патриша Корнуел - Френски акцент

„6. XII. 1996 г.

Епуърт Хайтс Лъдингтън,

щата Мичиган

Драга ми Кей,

Седя на верандата, гледам езеро Мичиган, а поривистият вятър ми напомня, че е крайно време да се подстрижа. Мисля си за дните, когато бяхме последния път тук и когато за един-едничък съкровен миг в историята на нашето време и двамата забравихме кои и какво сме. Трябва да ме изслушаш, Кей.

Четеш това, защото съм мъртъв. Щом реших да го напиша, помолих сенатора Лорд да ти го предаде лично в началото на декември, една година след моята смърт. Знам, открай време Коледата е била тежък период за теб, а сега сигурно е непоносима. Животът ми започна, след като те обикнах. А сега, когато този живот е приключил, твоят дар за мен е да продължиш да живееш.

Ти, разбира се, още не си на себе си, Кей. Търчиш от местопрестъпление на местопрестъпление, правиш аутопсия след аутопсия. Погълната си от това да обикаляш съдилищата, да ръководиш института, да четеш лекции, да се притесняваш за Луси, да се ядосваш на Марино, да избягваш съседите, да се страхуваш от тъмното. Крак не подвиваш, капнала си от умора, но не взимаш отпуска, нито болнични.

Крайно време е да престанеш да се криеш от мъката и да ми позволиш да те утеша. Представи си, че ме хващаш за ръка, и си спомни колко често сме си говорили за смъртта, как сме си казвали, че болестта, злополуките, насилието са безсилни да сложат край на всичко, просто защото тялото не е нищо повече от обвивка, от дреха. А ние сме много повече от тленната плът.

Повярвай, Кей, докато четеш тези редове, те гледам отнейде, бдя над теб и всичко ще бъде наред. Моля те за едно — направи го, за да ознаменуваш живота, който изживяхме заедно и който, знам, няма да свърши никога. Звънни на Марино и Луси. Покани ги днес на вечеря. Сготви им някоя от прекрасните си гозби и запази местенце и за мен.

Ще те обичам винаги, Кей,

Късната утрин сияеше със синьото небе и с багрите на есента, те обаче не бяха за мен. Сега слънчевата светлина и красотата бяха за други, а моят живот приличаше на пустиня, в него нямаше песен. Видях през прозореца как един от съседите събира с греблото окапалата шума и се почувствах безпомощна, смазана, сломена.

Думите на Бентън възкресяваха всички ужасни картини, които се бях опитвала да прогоня от мислите си. Видях как лъчите светлина изтръгват от водата и от подгизналите боклуци надробените кости. Разбърканите форми се превърнаха в обезобразена глава със заличени черти и кичури оплескана със сажди прошарена коса и аз отново усетих как треперя като лист.

Седях на масата в кухнята и отпивах от топлия чай, който сенаторът Франк Лорд ми беше направил. Вече два пъти ми се бе гадило, бях ходила да повръщам в тоалетната и сега бях останала без капчица сили и ми се виеше свят. Чувствах се унизена, понеже най-много от всичко се притеснявах да не изгубя самообладание, а ето че вече не се владеех.

— Трябва пак да събера шумата — казах ни в клин, ни в ръкав на стария си приятел. — Уж е шести декември, а навън е като октомври. Погледни, Франк, колко едри са жълъдите. Правило ли ти е впечатление? Според поверието това било на тежка зима, но както гледам, май изобщо няма да има зима. Забравила съм, във Вашингтон имаше ли жълъди?

— Би трябвало да има — отвърна той. — Ако изобщо намериш дърво.

— Големи ли са? Жълъдите де.

— Непременно ще проверя, Кей.

Захлупих лице върху дланите си и се разридах. Франк се изправи, заобиколи масата и дойде при мен. Бяхме израсли заедно в Маями, бяхме ходили в едно и също неделно училище и в една и съща гимназия — „Сейнт Брендън“, макар че аз бях учила там само една година, и то доста след като сенаторът я бе завършил. Така че пътищата ни се бяха кръстосали, макар и непряко, доста отдавна.

Докато Лорд беше окръжен прокурор, аз работех в службата по съдебна медицина към окръг Дейд и често се явявах в съда като свидетелка на обвинението. А когато Лорд бе избран в Сената на САЩ и оглави правната комисия, аз вече бях главен съдебен лекар на Вирджиния и той често се обръщаше към мен, за да го подкрепя в битката му с престъпността.

Направо ме смая, когато вчера ми се обади да ми каже, че щял да намине, за да ми донесе нещо — било важно. Почти не мигнах до сутринта. Бях смазана, когато сенатор Лорд влезе в кухнята и извади от джоба на сакото си обикновения бял плик.