Патриша Корнуел - Френски акцент

Опитах се да си представя как ще изпълня молбата му за вечерта — виждаше ми се невъзможно. Звучеше като научна фантастика Луси да си дойде до довечера със самолета в Ричмънд, щата Вирджиния, и да вечеряме заедно. Вдигнах телефона и все пак се опитах да се свържа с нея, понеже Бентън ме бе помолил да сторя тъкмо това. Някъде след петнайсетина минути тя ми звънна по клетъчния си телефон.

— От службата предадоха, че си ме търсила. Случило ли се е нещо? — попита весело.

— Трудно ми е да ти обясня — подхванах аз. — Вече ми причернява, като си помисля, че трябва да се обаждам на шефовете ти, за да се свържа с теб.

— На мен също.

— Знам и че не мога да кажа много… — рекох и отново усетих, че сдавам багажа.

— Какво има? — прекъсна ме тя.

— Бентън ми е написал писмо…

— Ще говорим друг път — отсече отново Луси, без много-много да се церемони, и аз я разбрах, най-малкото си въобразявах, че разбирам: клетъчните телефони не са за откровеничене. — Току-що го мярнах — рече племенницата ми на някого. — Извинявай — каза пак на мен. — Смятаме да се отбием до Лос Бобос, за да пийнем по една колада.

— Да пийнете какво?

— Така му викаме на чистия кофеин със захар в голяма чаша.

— Искал е да го прочета сега, на този ден. Моли да… Но както и да е. Всичко ми се струва ужасно глупаво — подметнах, уж изобщо не съм се вкиснала.

— Е, трябва да вървя — каза Луси.

— Защо не звъннеш малко по-късно?

— На всяка цена — обеща тя все така раздразнено.

— С кого си? — попитах, колкото да не затварям — имах нужда от гласа й и не исках разговорът да приключва с ехото на студенината, която внезапно долових в тона й.

— С онази шантавелка, колежката, с която работим в екип.

— Предай й много здраве.

— Много здраве — рече Луси на своята колежка Джо, от Отдела за борба с наркотиците.

Двете работеха в отряда за борба с опасните наркопласьори. Връзката между Джо и Луси не се ограничаваше само със служебните отношения, но те го пазеха в тайна. Според мен шефовете им не знаеха.

— Хайде, доскоро — каза Луси и затвори.

Познавахме се с Пийт Марино, капитан от полицейското управление в Ричмънд, толкова отдавна, че сякаш вече си четяхме мислите. Затова и не се изненадах особено, когато той ми звънна още преди да съм се опитала да го издиря.

— Защо говориш така, сякаш са ти потънали гемиите? — рече ми Марино. — Да не си настинала?

— Не — отвърнах. — Добре че се обади. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Виж ти!

Веднага разбрах, че пуши — беше или в пикапа, или в полицейската кола. И в двата автомобила имаше радиостанции и скенери, които сега пращяха като обезумели.

— Къде си? — попитах го.

— Обикалям напред-назад, слушам скенера — отвърна Марино с тон, сякаш е смъкнал гюрука и си прекарва страхотно. — Броя часовете до пенсия. Животът е прекрасен, нали? Липсва само синята птица на щастието.

Жлъчта му можеше да подпали и хартия.

— Какво те прихваща? — попитах аз.

— Сигурно вече знаеш за онова пиленце, дето току-що са го намерили в пристанището на Ричмънд — рече ми Марино. — Вече гъмжало от сеирджии. Добре че нямам нищо общо.

Умът ми отказваше да работи. Нямах представа за какво ми говори. Върху телефонния апарат светна лампичката, показваща, че ме търси още някой. Преместих слушалката на безжичния телефон в другата ръка, после отидох в кабинета и дръпнах стола при писалището.

— Какво пиленце? — попитах го. — Чакай малко, Марино. Някой ме търси. Нека видя кой. А ти задръж така. — Натиснах другия бутон. — Скарпета — рекох.

— Аз съм, Джак — каза заместникът ми Джак Филдинг. — В товарен контейнер на пристанището на Ричмънд са намерили труп. Много разложен.

— Марино ми каза току-що.

— Какво ти е, да не си пипнала грип? Май и аз се разболявам. Чък също щял да закъснее, не се чувствал добре. Поне така твърди.

— А този контейнер от кораб ли е свален? — прекъснах го аз.

— Да, от „Сириус“, като звездата. Лоша работа. Казвай какво да правя.

Взех да записвам върху бележника с телефоните — почеркът ми бе по-нечетлив от обикновено, чувствах се като парцал.

— Ще ида аз — рекох начаса, още преди думите на Бентън да са заглъхнали в ума ми.

Пак се хвърлях презглава в работата. Този път може би още по-безогледно и отпреди.

— Излишно е, доктор Скарпета — прекъсна ме Филдинг, сякаш той е шефът. — Ще отскоча до там. Нали уж днес ти е почивен ден.

— Кого да търся на пристанището? — попитах — само това оставаше — пак да започне да ми опява.