Патриша Корнуел - Френски акцент

Сега, докато седяхме двамата, ми се струваше съвсем логично, че Бентън се е доверил именно на него. Знаеше, че сенаторът държи много на мен и никога няма да ме подведе. Съвсем в негов си стил Бентън бе разработил план, който да доведе до успешен край, макар че вече не бе между живите, за да види резултата. Пак съвсем в свой стил бе предвидил до най-малките подробности как ще посрещна смъртта му — нямаше и една-едничка думица в писмото му, която да не бе вярна.

— Кей! — подхвана сенатор Лорд, както се бе надвесил над мен, докато аз продължавах да плача. — Знам, никак не ти е леко, по-добре изобщо да не ти бях носил писмото. Едно от най-трудните неща, които съм правил, бе да обещая на Бентън, че ще ти го предам. Все си мислех, че този ден няма да настъпи никога. Но ето че той дойде и аз съм тук. — Известно време мълча, сетне допълни: — Досега никой не ми е искал подобно нещо, а са ме молили какво ли не.

— Той не беше като другите — отвърнах едва чуто и се помъчих да се поуспокоя. — Знаеш го, Франк. И слава богу.

Сенатор Лорд беше невероятен мъж и се държеше достойно, както прилягаше на поста му. Беше с гъста побеляла коса и наситеносини очи, бе висок и снажен и обикновено се обличаше в строги тъмни костюми, разчупвани от дръзки ярки вратовръзки, копчета за ръкавели, джобен часовник и карфица за вратовръзки. Станах от стола и разтреперана си поех въздух. Грабнах от кутията няколко хартиени салфетки и си избърсах лицето и носа.

— Признателна съм ти, че дойде — рекох на сенатора.

— Какво друго мога да направя за теб? — усмихна се той тъжно.

— Това, че си тук, е предостатъчно. И бездруго сигурно не ти е било лесно да се измъкнеш с тази твоя натоварена програма и всичко останало.

— Да ти призная, идвам чак от Флорида и, между другото, се поинтересувах как е Луси — справя се блестящо.

Племенницата ми Луси работеше в Службата за борба с контрабандата на спиртни напитки, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие. Наскоро я прехвърлиха в клона в Маями и не я бях виждала от няколко месеца.

— Тя знае ли за писмото? — попитах сенатор Лорд.

— Не — отвърна той, загледан през прозореца във великолепния ден. — Според мен е редно да й кажеш ти. Пък и тя се оплака, че си я пренебрегвала.

— Аз да съм я пренебрегвала? — възкликнах изненадана. — Изобщо не мога да я открия. При всички положения не преследвам под прикритие трафиканти на оръжие и други гадни типчета. Тя дори не може да разговаря като хората, освен ако не е в централата или ако не се обажда от уличен телефон.

— И ти си неоткриваема. Откакто умря Бентън, вечно търчиш по задачи, чудиш се как да си убиваш енергията. Дори май не се и усещаш. Да знаеш само колко пъти съм те търсил.

Очите ми отново плувнаха в сълзи.

— А и да те открия, ми повтаряш като курдисана колко си била добре, само дето си имала много работа. Да не говорим пък, че веднъж не намина да ме видиш. А в доброто старо време дори ми носеше от прекрасните си супи. Хич не се грижиш за хората, които обичаш. Не се грижиш дори за себе си.

Забелязах, че няколко пъти поглежда крадешком часовника. Станах от стола.

— Във Флорида ли се връщаш? — попитах с разтреперан глас.

— Опасявам се, че не. Във Вашингтон — отвърна сенаторът. — Пак ще участвам в „С лице към нацията“. Отново старата песен. Чак вече ми се драйфа от всичко това, Кей.

— Не мога ли да ти помогна с нещо? — попитах го аз.

— Само да знаеш каква мръсотия е там, Кей. Надушат ли, че съм бил сам с теб в къщата ти, пак ще пуснат някой гаден слух. Изобщо не се съмнявам.

— Ами тогава да не беше идвал.

— Нищо не може да ме спре. Но какво ли съм седнал да ти се оплаквам от Вашингтон! И твоята тук не е лесна.

— Винаги ще потвърдя, че си чист като детска сълзица.

— Кой ли ще те чуе! Дано не се стига до там.

Тръгнах с него към входната врата през безукорната къща, която си бях спретнала, покрай скъпите-прескъпи мебели и картини, и старинните медицински инструменти, които колекционирах, по ярките килими и хубавия паркет на пода. Бях обзавела къщата точно по свой вкус, но сега вече не беше същото, както едно време с Бентън. Напоследък не обръщах внимание на дома си, точно както и на себе си. Бях се превърнала в бездушен страж на собствения си живот и накъдето и да се обърнех, го виждах.

Сенатор Лорд погледна куфарчето, отворено върху канапето в хола, папките, писмата и хартийките, разпилени по стъклената масичка, тефтерите по пода. Възглавниците бяха намачкани, пепелникът преливаше от фасове — бях пропушила отново. Но не ми дръпна конско.