Патриша Корнуел - Френски акцент

Това не убягна на Роуз, но тя не каза нищо — чувах как прехвърля документите и хартийките по писалището си. Знаех, че й се иска да ме утеши, аз обаче нямаше да го допусна.

— Все пак не забравяйте да се преоблечете, когато тръгнете да се връщате с автомобила — напомни ми накрая тя, сякаш това щеше да ми е първият път, когато ще оглеждам разложен труп.

— Благодаря ти, Роуз — рекох й.

Включих алармата, заключих къщата и запалих осветлението в гаража, където отворих големия дрешник от кедрово дърво с дупчици за проветряване в горния и долния край. Вътре в него бяха туристическите обуща, ботушите, кожените ръкавици и непромокаемата мушама с покритие, което ми приличаше на восък.

Пак там държах чорапите, топлото бельо, гащеризоните и други неща, които за нищо на света не бих внесла в къщата. Използвах ги по предназначение и после те се озоваваха в огромната мивка с промишлени размери от неръждаема стомана, в пералнята и сушилната машина, където не слагах другите дрехи.

Метнах в багажника на автомобила един от гащеризоните, чифт черни кожени маратонки и бейзболна шапка с надпис „Служба на главния съдебен лекар“. Надзърнах и в голямото служебно куфарче от алуминий — да се уверя, че вътре има достатъчно гумени ръкавици, найлонови торби, чаршафи за еднократна употреба, фотоапарати и филм. Подкарах колата със свито сърце — отново чувах думите на Бентън. Помъчих се да заглуша гласа му, да си избия от главата очите, усмивката, допира му. Исках да го забравя и колкото повече опитвах, толкова повече си давах сметка, че това е невъзможно.

Карах по магистралата към центъра на града и гледах лъскавите очертания на небостъргачите на фона на небето, по едно време включих и радиото. Тъкмо наближих Ломбарди Тол Плаза, когато телефонът в автомобила иззвъня. Беше Марино.

— Рекох да те предупредя, че и аз ще намина — каза ми той.

Свърнах към съседното платно и насмалко да се блъсна в една сребриста тойота отдясно. Другият шофьор натисна клаксона, озъби ми се и изкрещя по мой адрес някакви ругатни, които не чух.

— Я си гледай работата — сопнах му се ядно аз.

— Моля? — извика в ухото ми Марино.

— Не говоря на теб. Някакъв кретен ми се прави на интересен.

— А, добре. Не му се ядосвай, докторке.

Завих към Девета улица и се отправих към службата, звъннах и на Роуз, за да й кажа, че след две минути съм там. Спрях на паркинга — Филдинг вече ме чакаше с тежкото куфарче и канапа.

— Служебната кола едва ли се е върнала — подметнах аз.

— Не, няма я — отвърна той и се зае да товари нещата в багажника ми. — Голям фурор ще предизвикаш, когато се изтърсиш там с тая чудесия. На хамалите по пристанището направо ще им изтекат очите, щом те видят такава красива и руса с черния мерцедес. Дали да не ти дам моята кола?

Заместникът ми, който направо се бе вманиачил на тема бодибилдинг, тъкмо се беше развел и за да го ознаменува, бе заменил мустанга с червен корвет.

— Няма да е зле — отвърнах му троснато. — Но ще се възползвам от предложението някой друг път.

— Както искаш. Звънни, ако имаш нужда от мен. Знаеш пътя, нали?

— Да.

Следвайки указанията му, се насочих на юг — малко преди Питърсбърг завих и подкарах зад фабриката на „Филип Морис“, покрай железопътната линия. Тесният път криволичеше през обрасъл с бурени и дървета пущинак, който накрая най-неочаквано ме изведе при бариера. Имах чувството, че прекосявам границата с вражеска държава. Зад бариерата имаше железопътно депо с огромни оранжеви контейнери, накамарени по три, по четири един върху друг. От будката излезе пазач, който явно взимаше много присърце задълженията си. Смъкнах прозореца.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? — попита ме той глухо, все едно сме в армията.

— Аз съм доктор Кей Скарпета — отвърнах.

— И при кого идвате?

— Идвам, понеже има смъртен случай — поясних аз. — Съдебна лекарка съм.

Показах му картата. Той я взе от ръката ми и дълго я проучва. Имах чувството, че няма и представа какво е това съдебен лекар и не смята да научава.

— Значи вие сте шефката — рече пазачът и най-после ми върна охлузеното портмоне с картата. — Шефка на какво?

— Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния — повторих. — Чакат ме от полицията.

Мъжът се върна в будката и се залепи на телефона, а мен вече не ме свърташе на едно място. Повтаряше се всеки път, когато трябваше да вляза в охранявана зона. Навремето си мислех, че е така, защото съм жена — и когато бях по-младичка, сигурно съм била права, поне в някои от случаите. Сега обаче смятах, че се дължи по-скоро на тероризма, престъпността и заплахата от съдебни дела. Пазачът описа автомобила, отбеляза и номера му. Връчи ми формуляра да го подпиша, даде ми и ламиниран временен пропуск, аз обаче не си го сложих.