Патриша Корнуел - Френски акцент

— Нали разбираш, Кей, че след всичко, което се случи, не мога да се виждам често с теб? — рече сенатор Лорд. — Вече ти обясних защо.

— Божичко, погледни каква кочина е тук — завайках се отвратена. — Съвсем съм го ударила през просото.

— Плъзнали са слухове — продължи предпазливо той. — Няма да се впускам в подробности. Дори съм получавал заплахи, макар и не открито — добави той ядосано. — Само защото сме приятели.

— А навремето каква чистница бях! — засмях се аз, макар че не ми беше до смях. — Вечно се карахме с Бентън заради ненагледната ми къща, заради всички тия боклуци, подредени като за изложба — подвикнах аз, плисната от мъка и яд. — Само ако преместеше нещо или го сложеше в друго чекмедже… Ето какво се получава, когато започнеш да остаряваш и цял живот си живял сам, и не си в състояние да отстъпиш и на милиметър от тъпашките си навици.

— Слушаш ли ме, Кей? Не искам да си мислиш, че съм те забравил, ако не ти се обаждам много често, ако не те каня на обяд и не те питам какво мислиш за някой законопроект, който се опитвам да прокарам.

— Вече дори не помня кога точно сме се развели с Тони — рекох горчиво. — Кога ли беше? Май през осемдесет и трета. Той се вдигна и си тръгна. Чудо голямо. Хич и не съм усетила, че го няма — и него, и тия след него. Имах свободата да си подредя живота както искам и го сторих. Кариерата, къщата, влоговете. И виж докъде съм се докарала! — Както стоях в антрето, махнах към красивата каменна къща и всички джунджурийки в нея. — И сега какво? Какво? — Погледнах сенатор Лорд право в очите. — Сега пет пари не давам, дори и той да тръсне насред къщата цяла купчина боклук. Все ми е тая. Защо ли изобщо съм се вторачвала в тия дивотии. Франк — простенах аз и изтрих гневните сълзи. — Де да можеше да върна всичко — де да можеше той пак да е тук! Изобщо няма да му правя забележки. Божичко, защо не е тук! Сутрин, щом се събудя, не се сещам веднага какво е станало, после ме удря като с мокър парцал и изобщо не ми се става от леглото.

По лицето ми се стичаха сълзи. Имах чувството, че ще се взривя, толкова напрегната се чувствах.

— С теб Бентън беше много щастлив — рече тихо и прочувствено сенатор Лорд. — Ти беше всичко за него. Споделял е колко мило се държиш, че му влизаш в положението, разбираш, че във ФБР се е нагледал на какво ли не. И съм сигурен, че дълбоко в себе си го знаеш.

Въздъхнах тежко и се облегнах на вратата.

— Сигурен съм и че ако беше жив, щеше да иска да си щастлива, да живееш по-добре. Не го ли сториш, значи заради любовта си към Бентън Уесли си си съсипала живота. И като теглим чертата, излиза, че си допуснала грешка, като си се хванала с него. Нали така?

— Да — промълвих. — Така е. Знам какво точно би поискал той, ако беше жив. Знам и какво искам аз. Това не бива да продължава. Вече не издържам. Понякога ми се струва, че ще се прекърша, ще се разпадна, ще свърша в някоя лудница. Или в оная проклета морга, където работя.

— Я не говори глупости! — стисна той ръката ми между дланите си. — Ако съм сигурен в нещо, то това е, че няма да се предадеш. Винаги си побеждавала, ще победиш и сега. Дори и този отрязък от пътя да е най-тежкият, сигурен съм, че тепърва те чакат хубави дни. Наистина, Кей.

Прегърнах го с все сила.

— Благодаря ти — прошепнах. — Благодаря ти, че го направи, че не си забутал писмото в някоя папка, не си го забравил, направил си си труда да ми го донесеш.

— Ще ми звъннеш, ако имаш нужда от нещо, нали? — рече той едва ли не със заповеднически тон, когато отворих входната врата. — Но не забравяй какво ти казах и ми обещай, че няма да се чувстваш пренебрегната.

— Дадено.

— Винаги съм на разположение, ако имаш нужда от нещо. Не го забравяй. В кабинета ми винаги знаят къде съм.

Изпроводих с поглед отдалечаващия се черен линкълн, после се върнах в хола и запалих огън в камината, макар че не беше студено. Изгарях от желание да усетя нещо топло, живо, което да запълни самотата, зейнала, след като сенатор Лорд си тръгна. Четях и препрочитах писмото на Бентън и чувах гласа му, който кънтеше в съзнанието ми.

Представях си го със запретнати ръкави, с жили, изпъкнали по силните китки, прелестните му длани, в които държи сребърната писалка „Монблан“ — бях му я подарила ей така, без повод, просто защото беше спретната и изящна като него. Сълзите се лееха, не спираха и аз вдигнах листа с инициалите на Бентън, да не размажа писмото.

Почеркът, начинът му на изразяване открай време бяха пестеливи и премислени, и докато се взирах като ненормална в изреченията, докато ги проучвах и търсех някакъв намек, скрито значение, те ми вдъхваха утеха, но и съвсем ме изваждаха от релси. Все ми се струваше, че той ми казва по някакъв загадъчен начин, че не е мъртъв, че привидната му смърт е част от интрига, от план, от нещо, скроено от ФБР, ЦРУ, един дявол знае от кого. Сетне истината отново ме връхлиташе и вледеняваше сърцето ми с кухия си студ. Бентън бе измъчван и убит. ДНК пробите, зъболекарският му картон, личните вещи — всичко доказваше, че обезобразеният труп е на Бентън.