Патриша Корнуел - Френски акцент

— Виждате ли ей онзи бор? — попита мъжът и посочи на някъде.

— Виждам много борове.

— Онзи, чепатият. При него завийте наляво и карайте право към водата, госпожо. Приятен ден.

Подкарах колата и подминах няколко камари автомобилни гуми, а също и червени тухлени постройки — от табелите разбрах, че това са митницата и федералното управление на корабоплаването. Самото пристанище представляваше огромни складове и докове с наредени по тях оранжеви контейнери, които ми заприличаха на животни, хранещи се на ясла. В устието на река Джеймс бяха закотвени два товарни кораба — „Юроклип“ и „Сириус“, по-дълги и от две залепени едно до друго игрища за американски футбол. Над отворите с размери на плувни басейни по палубите бяха надвиснали огромни кранове.

Един от контейнерите, който беше качен на шаси, бе обграден с жълта полицейска лента и с конуси, с каквито отбиват автомобилите по пътищата. Наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше и следа от полицаи, ако не се брои синият автомобил марка „Каприс“ в края на дока — зад волана седеше жена, която разговаряше през отворения прозорец с някакъв човек с бяла риза и вратовръзка. Работата беше спряла. Докерите с каски и якета в ярки тонове пиеха отегчено сода или бутилирана вода, или пушеха.

Звъннах в службата, обади се Филдинг.

— Кога сме получили съобщението за трупа? — поинтересувах се.

— Чакай малко. Нека проверя — отвърна той и зашумоли с листовете пред себе си. — Точно в десет и петдесет и три минути.

— А кога са го намерили?

— Андерсън май не знаеше.

— Как е възможно да не знае такова нещо?

— Нали ти казах, нова е.

— Филдинг, тук няма жив полицай, ако не броим нея. Най-малкото предполагам, че това е тя. Какво точно ти каза, когато се обади, за да ти съобщи за случая?

— Каза, че мъжът е починал, преди корабът да пристигне, че трупът е много разложен и помоли да си идела ти.

— Изрично е помолила да ида аз ли? Виж ти!

— Какво толкова се учудваш! Всички настояват най-напред за теб. Нищо ново. Тя обаче поясни, че Марино й е казал да повика на местопрестъплението теб.

— Марино ли? — ахнах изненадана. — И таз добра!

— Да, и аз се учудих.

Сетих се как Марино е казал, че щял да намине, и се ядосах още повече. Виж го ти него, наредил на някаква си пикла да издаде заповед да се явя, а после, моля ви се, ми заявява, че щял да намине, за да види как се оправяме!

— Филдинг, кога за последно си разговарял с него? — поинтересувах се аз.

— Преди няколко седмици. Беше много вкиснат.

— Вкиснат ли! Ще види той какво е вкиснат, когато ми падне в ръчичките! — заканих се аз.

Докерите загледаха как слизам от автомобила и отварям багажника. Извадих служебното куфарче, гащеризона и маратонките и без да се притеснявам от вторачените погледи на зяпачите, се запътих към колата без номера — вбесявах се все повече, докато вървях и усещах как куфарчето се удря о крака ми.

Мъжът с ризата и вратовръзката също беше ядосан и разгорещен — затули с длан очи и се извърна към двата вертолета на телевизионните новини, които кръжаха бавно на стотина-двеста метра над пристанището.

— Да им се не види и на репортерите! — изруга той и извърна поглед към мен.

— Търся човека, който отговаря за местопрестъплението — поясних аз.

— Значи търсите мен — чу се откъм автомобила женски глас.

Наведох се и надзърнах през прозореца към младата жена, седнала зад волана. Беше силно загоряла, с късо подстригана кестенява коса, загладена назад, с волева брадичка и нос. Очите й бяха студени. Носеше разкроени избелели дънки, черни кожени боти с връзки отпред и бяла тениска. Пистолетът се мъдреше върху хълбока й, полицейската значка висеше на дебела верижка около врата й. Климатичната инсталация беше надута до дупка, ченгетата си говореха по скенера под съпровода на леката рок музика, лееща се от радиото.

— Вие сигурно сте детектив Андерсън — подхванах аз.

— Същата. Рене Андерсън. А вие сигурно сте докторката, за която съм слушала толкова много — рече тя нагло, като всички, които не знаят какво правят.

— А аз съм Джо Шоу, директор на пристанището — представи се и мъжът. — Вие сигурно сте посетителката, за която току-що ми позвъниха от охраната.

Беше някъде на моите години, русоляв, с яркосини очи и лице, сбръчкано от честото излагане на слънце. От изражението му личеше, че днес заради Андерсън и всичко останало му е крив целият свят.

— Имате ли да ми съобщавате нещо, което да ми помогне, преди да съм започнала? — попитах аз Андерсън, като се мъчех да надвикам климатичната инсталация и тътена на витлата на хеликоптерите. — Например, защо полицията не охранява местопрестъплението?