Патриша Корнуел - Френски акцент

— Какво толкова има да му охранява! — отвърна Андерсън и блъсна с коляно вратата на автомобила. — Както сама сте се убедила, тук и пиле не може да прехвръкне.

Оставих алуминиевото куфарче на земята. Андерсън дойде при мен откъм другата страна на колата. Бях изненадана, че е толкова дребна.

— Нямам какво да ви съобщавам — рече ми тя. — Всичко, с което разполагаме, е пред очите ви. Контейнер с вмирисан труп вътре.

— А, не, детектив Андерсън, можете да ми съобщите още доста неща — сопнах й се аз. — Как е бил открит трупът и в колко часа? Вие огледахте ли го? Някой доближавал ли се е до него? Местопрестъплението запазено ли е в първоначалния си вид? И ви препоръчвам отговорът на последния ми въпрос да е отрицателен, инак тежко ви.

Жената се засмя. Взех да навличам гащеризона.

— Никой не се е приближавал — увери ме тя. — Не се намериха мераклии.

— Не се налага човек да влиза в контейнера, за да разбере какво има вътре — добави и Шоу.

Обух черните маратонки марка „Рийбок“ и си нахлупих бейзболната шапка.

Андерсън зяпаше мерцедеса ми.

— Дали и аз да не се хвана на работа в администрацията на щата! — изцъка тя.

Огледах я от глава до пети.

— Преоблечете се, ако смятате да идвате с мен! — подканих аз.

— Трябва да звънна на един-двама души — отвърна тя и тръгна към служебния автомобил.

— Само да не си помислите, че ви давам акъл как да си вършите работата! — подхвана директорът на пристанището. — Но какво, по дяволите, става тук? Осъмваме с труп, а ченгетата да пратят, моля ви се, тая малка пикла. — Беше стиснал зъби, по червендалестото му лице се стичаше пот. — В нашия занаят няма ли движение, няма да спечелим и цент, а вече два часа и половина всички стоят със скръстени ръце. — Едвам се сдържаше да не изругае. — Не че ми е много приятно, задето някой е умрял — продължи Шоу, — но няма да е зле да свършите, каквото имате да вършите, и да се вдигате оттук. — Той пак се свъси, извърнал поглед към небето. — Включително и журналистите.

— Какъв товар е имало в контейнера, господин Шоу? — попитах го аз.

— Германско фотографско оборудване. Сигурно не е зле да знаете, че печатът върху контейнера не е бил счупен.

— Кой го слага, чуждестранният превозвач ли?

— Точно така.

— Тоест тялото, мъртво или живо, е било в контейнера още преди да сложат печата?

— Както личи, да. Номерът е същият, както върху товарителницата, представена в митницата, документите са редовни. Товарът дори вече е освободен от митницата. Преди цели пет дни — поясни директорът на пристанището. — Затова и веднага са качили контейнера на шаси. После обаче усетихме смрадта и забранихме контейнерът да напуска пристанището.

Огледах се. От лекия ветрец веригите, с които крановете бяха разтоварвали от „Юроклип“ стоманени пръти, по цели три връзки наведнъж, се поклащаха. Работата явно бе преустановена. Електрокарите и камионите бездействаха. Колкото да се намират на работа, докерите и членовете на екипажите ни зяпаха.

Сеирджии имаше и по палубите на корабите, а също и по прозорците на пристанищната управа. От оцапания с петна грес и мазут асфалт се вдигаше пара, накъдето и да погледнеш се виждаха дървени скари и греди за плъзгане на товарите, зад складовете потракваха вагонетки. Миришеше силно на креозот, но пак се усещаше и вонята на разлагаща се човешка плът, която се носеше досущ пушек из въздуха.

— Откъде идва корабът? — попитах аз Шоу, тъкмо когато до мерцедеса ми спря още една кола.

— От Антверпен, Белгия, поел е преди половин месец — отвърна той, загледан в „Сириус“ и „Юроклип“. — Плавателни съдове под чужд флаг, както всички кораби, хвърлящи котва в пристанището. И да видим американски флаг, то е само когато на някой кораб са го вдигнали от любезност — допълни той някак разочаровано.

На дясната палуба на „Юроклип“ стоеше мъж, който ни наблюдаваше през бинокъл. Видя ми се странно, че в тая жега е с дълги ръкави и панталони.

Шоу присви очи.

— Ама че напича!

— Дали не е гратисчия? — предположих аз. — Макар и да ми се струва малко вероятно някой да тръгне да пътува без билет половин месец в открито море.

— Поне доколкото ми е известно, не сме имали такива случаи. Пък и ние не сме първото пристанище, където корабът спира. Най-напред е хвърлил котва в Честър в щат Пенсилвания. Повечето ни кораби поемат от Антверпен, спират в Честър, после идват тук и пак отплават към Антверпен. Дори да е гратисчия, е щял да предпочете да слезе още в Честър, вместо да идва чак до Ричмънд. Ние, доктор Скарпета, сме междинно пристанище — допълни директорът.