Патриша Корнуел - Френски акцент

Не повярвах на очите си — от автомобила, спрял до моя, слезе не друг, а самият Пийт Марино.

— Миналата година тук са хвърляли котва към сто и двайсет презокеански товарни и туристически кораби — продължи Шоу.

Марино беше детектив, откакто го познавах. Но за пръв път го виждах в униформа.

— Лично аз, ако съм гратисчия или се опитвам да проникна нелегално в страната, щях да предпочета някое голямо пристанище, например Маями или Лос Анджелис, където веднага да се шмугна в навалицата.

Андерсън се върна при нас, дъвчеше дъвка.

— Не чупим печата, освен ако не подозираме нещо нередно, наркотици, недеклариран товар — продължи с поясненията директорът на пристанището. — Сегиз-тогиз взимаме наслуки някой кораб и го претарашваме целия, та хората да си имат едно наум и да не шикалкавят.

— Добре че вече не ми се налага да се обличам така — отбеляза Андерсън, когато Марино се насочи към нас с дръзка войнствена крачка — ходеше така всеки път, когато не се чувстваше сигурен и бе особено вкиснат.

— Защо е в униформа? — попитах я аз.

— Преназначили са го.

— Това и сама го виждам.

— Откакто заместник на управлението стана Брей, настъпиха много промени — отбеляза гордо-гордо Андерсън.

Умът ми не го побираше как могат да натикат в униформа човек с качествата на Марино. Кога ли се беше случило? Заболя ме, че Марино не ми е казал, досрамя ме и че не съм научила сама. От седмици, ако не и от цял месец не му се бях обаждала да го питам как е. Вече не помнех кога за последен път съм го канила на кафе в службата или на вечеря у дома.

— Какво става тук? — изръмжа той вместо поздрав.

Хич и не погледна Андерсън.

— Аз съм Джо Шоу — представи се директорът. — Приятно ми е.

— На мен пък не — тросна се Марино. — На своя глава ли реши, Андерсън, да се заемеш със случая? Или другите ченгета не искат да си имат вземане-даване с теб?

Тя го изгледа кръвнишки. Извади дъвката и я запокити, сякаш Марино й е развалил вкуса.

— Бива ли такова нещо, да не поканиш никого на малкия си купон! — продължи той да хвърля гръм и мълнии. — Божичко! — подметна гневно. — Какво доживях!

Едвам си поемаше дъх в ризата с къс ръкав, закопчана чак до последното копче, и вратовръзката. Шкембето му бе увиснало над колана на тъмносините униформени панталони и коравия кожен колан, на който висяха пистолетът марка „Зиг зауер“, белезниците, резервният пълнител, спреят и всичко останало. Беше червен като рак. Бе плувнал в пот, очите му не се виждаха зад тъмните очила марка „Оукли“.

— Трябва да поговорим — рекох му.

Опитах се да го издърпам настрани, той обаче не се помръдваше. Извади пакета „Марлборо“, с който не се разделяше, чукна го и издърпа цигара.

— Какво ще кажеш за новите ми дрешки? — попита ме той ехидно. — Заместник-шефката Брей реши, че няма да е зле да ме премени.

— Марино, не си нужен тук — разфуча се Андерсън. — Всъщност дори си мисля, че хич няма да ти е приятно, ако се разчуе, че изобщо ти е хрумнало да се мъкнеш тук.

— За теб съм капитан Марино — изсъска той през валмата цигарен дим. — И си мери приказките, сладурче, понеже не знаеш с кого си имаш работа.

Шоу наблюдаваше тази груба размяна на обиди, без да пророни и дума.

— Според мен вече не наричаме полицайките „сладурчета“ — тросна се Андерсън.

— Предстои ми да оглеждам труп — намесих се аз.

— Трябва да минем през склада, за да стигнем при контейнера — каза Шоу.

— Да вървим! — подканих.

Директорът на пристанището ни заведе с Марино при склад с врата към водата. В огромното здрачно задушно помещение се носеше възсладката миризма на тютюн. Хиляди увити в зебло бали бяха наредени по дъсчени скари, виждаха се и камари пясък и други материали за легиране на стомана, машинни части, предназначени, както пишеше по етикетите върху сандъците, за Тринидад.

В другия край, при товарния док, се мъдреше и контейнерът. Колкото повече приближавахме, толкова по-силна ставаше и миризмата. Спряхме при жълтата лента, с която бе препречен отвореният вход на контейнера. Тук вонята вече бе непоносима, сякаш бе изместила и последната молекулка кислород, и аз наредих на сетивата си да не изразяват мнение. Вече бяха започнали да се трупат мухи, които жужаха зловещо със звук, наподобяващ пуснато до дупка самолетче играчка с дистанционно й управление.

— Имаше ли мухи, когато отворихте контейнера? — поинтересувах се аз.

— Имаше, но не чак такива рояци — отвърна Шоу.