Тес Геритсън - Хирургът

Гърците го наричали „дере“, т.е. шията или предната част на гърлото, най-красивата, най-уязвимата част от женската анатомия. В гърлото пулсират животът и дъхът и под млечнобялата кожа на Ифигения сините вени пулсирали под върха на ножа на баща й. Дали Агамемнон е поспрял за миг, за да се възхити на деликатните линии на шията на дъщеря си, докато Ифигения лежала изпъната върху олтара? Или е изучавал отличителните белези по нея, за да избере мястото, където ножът му ще пробие най-ефикасно кожата й? Макар и да е бил покрусен от това жертвоприношение, дали в мига, когато ножът му е потънал навътре, не е почувствал поне лек трепет в слабините си, не е ли изпитал пристъп на сексуално удоволствие, когато е забил острието в плътта й?

Дори древните гърци с противните си истории за родители, поглъщащи своите чеда, и синове, съвкупяващи се с майките си, не споменават подобни детайли, говорещи за крайна степен на поквара. Не е било необходимо. Това е една от онези тайни истини, които всички разбираме без думи. Колко от воините, които стояли с каменно изражение и безчувствени за писъците на девицата сърца, които наблюдавали как разсъблекли Ифигения и как лебедовата й шия била оголена за ножа, колко от тези войници усетили как слабините им неочаквано се загряват от удоволствие? И как се надървят?

И колко от тях няма да могат вече да погледнат женско гърло, без да изпитат непреодолимо желание да го прережат?

Гърлото й е толкова бяло, колкото трябва да е било гърлото на Ифигения. Пазила се е от слънцето, както би трябвало да прави всяка червенокоса жена, и нежната прозрачност на кожата й се нарушава само тук-там от някоя и друга луничка.

През тези две години е поддържала шията си безупречна за мен. Оценявам това.

Изчаках търпеливо да дойде в съзнание. Знам, че вече е будна и ме усеща, защото пулсът й се ускори. Докосвам гърлото й, в трапчинката непосредствено над ключицата, и тя рязко си поема въздух. Не го изпуска, докато галя врата й отстрани, по протежение на сънната й артерия. Пулсът й ритмично повдига кожата. Усещам потта й под пръста си. Тя се появи като мъглица върху кожата й и лицето й лъщи от нея. Прокарвам пръст нагоре към челюстта й и тя най-сетне изпуска въздуха от дробовете си, той излиза като скимтене, задушен от лентата на устата й. Не е в стила на моята Катрин да скимти. Другите бяха глупави газели, но Катрин е тигрица, единствената, която отвърна на удара и пусна кръв.

Отваря очи и ме поглежда и виждам, че разбира. Най-сетне победих. Тя, най-ценната от всички, е победена.

Изваждам инструментите си. Те потракват приятно, докато ги подреждам върху металната табличка край леглото. Усещам погледа й и знам, че е привлечена от лъскавата неръждаема стомана. Тя знае за какво служи всеки един от тях, със сигурност многократно е използвала всеки един от тях. Ретракторът отделя краищата на разреза. Хемостатът защипва тъканите и кръвоносните съдове. А скалпелът… е, и двамата знаем за какво се използва скалпел.

Поставям табличката близо до главата й, за да може да вижда и да размишлява върху това, което предстои. Не е нужно да казвам нищо, блясъкът на инструментите говори красноречиво.

Докосвам голия й корем и коремните й мускули се стягат. Девствен корем, по чиято гладка повърхност няма нито един белег. Острието ще среже кожата й като масло.

Вземам скалпела и притискам върха му до корема й. Тя поема шумно въздух и отваря широко очи.

Веднъж видях снимка на една зебра в мига, в който зъбите на един лъв се впиват във врата й и зебрата беше завъртяла очите си назад в смъртен ужас. Никога няма да забравя тази картина. Точно този поглед виждам сега в очите на Катрин.

О, боже, о, боже, о, боже!

Въздухът влизаше и излизаше шумно в белите дробове на Катрин, докато усещаше как върхът на скалпела докосва кожата й. Плувнала в пот, тя затвори очи, очаквайки с ужас болката, която предстоеше. В гърлото й бе заседнало ридание, вик за милост към небесата дори за бърза смърт, но не и за това. Не за разрязването на плътта й.

Тогава скалпелът се вдигна нагоре.

Тя отвори очи и погледна лицето му. Толкова обикновено, толкова незапомнящо се. Човек, когото можеш да видиш десетки пъти, без да обърнеш внимание. Но той я познаваше. Беше се навъртал в покрайнините на нейния свят, беше я поставил в яркия център на своя свят, докато той беше кръжал покрай нея, невидим, пазен от мрака.