Тес Геритсън - Грешникът

— По-добре ли се чувстваш? — попита колегата й.

— Имам главоболие. Това е всичко.

— Сигурна ли си, че не искаш да те откарам в „Бърза помощ“?

— Имам нужда само да взема малко „Тиленол“.

— Добре. — Той включи двигателя, после си промени намерението и го изключи отново. Погледна я. — Ризоли?

— Какво?

— Ако някога искаш да поговорим… за каквото и да било, нямам нищо против да слушам.

Тя не отговори, само обърна поглед към предното стъкло. Към снежинките, плетящи бяла дантела по стъклото.

— Заедно сме вече… колко, две години ли станаха? Струва ми се, че не разказваш почти нищо за това, което се случва в живота ти — продължи той. — Затова пък аз ти проглушавам ушите с истории за нас с Алис. Слушаш за всеки наш спор, независимо дали искаш. Никога не ми казваш да млъкна, затова решавам, че нямаш нищо против. Но знаеш ли, току-що осъзнах нещо. Ти слушаш много, но почти не говориш за себе си.

— Няма кой знае какво за казване.

Той размишлява малко над думите й. После промълви почти смутено:

— Никога досега не съм те виждал да плачеш.

Младата жена сви рамене.

— Е, сега ме видя.

— Виж, не сме се разбирали винаги превъзходно…

— Така ли мислиш?

Фрост се изчерви, както правеше винаги, когато се озовеше в небрано лозе. Лицето му беше като стопове — почервеняваше при първия намек за смущение.

— Имам предвид, че не сме приятелчета .

— И сега какво, приятелчета ли искаш да станем?

— Не бих имал нищо против.

— Добре, ние сме приятелчета — заяви рязко тя. — Хайде, нека се пораздвижим.

— Ризоли?

— Какво?

— Аз съм тук, разбираш ли? Това е всичко, което искам да знаеш.

Джейн премигна и се обърна към прозореца от своята страна, за да не му позволи да види ефекта от думите си. За втори път в рамките на един час сълзите й бяха на път да потекат. Проклети хормони. Нямаше представа защо думите на Фрост имаха силата да я разплачат. Може би просто заради факта, че проявяваше такава загриженост към нея. Той всъщност винаги се беше държал мило с нея, но сега тя проявяваше болезнена чувствителност към това и някаква дребна част от нея искаше той да бъде безчувствен като дърво и да не си дава сметка за вълненията й. Думите му я накараха да се почувства уязвима и разголена, а тя не желаеше да я виждат по този начин. Така не се печелеше уважението на партньора.

Пое въздух и стисна челюсти. Моментът бе преминал и сълзите си бяха отишли. Вече можеше да го погледне, поне донякъде наподобявайки предишната Ризоли.

— Виж, имам нужда от този „Тиленол“ — каза тя. — Цял ден ли ще висим тук?

Фрост кимна и включи двигателя. Чистачките засноваха по предното стъкло и пред погледа й се показаха бели улици и сиво небе. През знойното лято бе чакала с нетърпение зимата, чистотата на снега. Но сега, докато съзерцаваше мрачния градски пейзаж, си помисли, че никога повече няма да проклина августовските жеги.

В петък вечер човек не можеше да хвърли яйце в бара „При Дойл“, което да не падне върху полицай. Разположен малко по-нататък по улицата от полицейското управление на „Джамейка плейн“ и само на десет минути път от полицейското управление на „Шрьодер Плаза“, „При Дойл“ беше мястото, където приключилите дежурството си полицаи обикновено се събираха на бира и приказки. Затова, когато влезе да вечеря там тази вечер, Ризоли очакваше да види много познати лица. Но не и Винс Корсак, седнал на бара, да отпива от тъмното си пиво. Той беше пенсиониран полицай от нютънската полиция и „При Дойл“ се намираше извън обичайната му територия.

Забеляза я още щом влезе през вратата, и й махна.

— Хей, Ризоли! Не сме се виждали отдавна. — Посочи превръзката на главата й. — Какво се е случило с теб?

— А, нищо. Подхлъзнах се в моргата и се наложи да ми направят няколко шева. А ти какво правиш в квартала?

— Местя се тук.

— Какво?

— Току-що подписах договор за наемане на един апартамент на тази улица.

— Ами къщата ти в Нютън?

— Дълга история. Виж, да вечеряш ли искаш? Ще те светна по въпроса. — Грабна бирата си. — Нека да седнем на някоя маса в другото помещение. Тези проклети пушачи замърсяват дробовете ми.

— Преди не ти пречеха.

— Е, да, тогава аз самият бях един от тези проклетници.

„Нищо не е в състояние да накара един заклет пушач да се превърне в маниак на тема здраве, освен проблемите със сърцето“ — помисли си тя, докато следваше солидната фигура на Корсак. Макар да бе отслабнал след преживяния инфаркт, той бе все още достатъчно тежък, за да се кандидатира за лайнбекър; поне й напомни за играч на този пост, докато си проправяше път сред типичната за петъчните вечери тълпа от посетители.