Тес Геритсън - Грешникът

Младата жена внезапно стовари юмруци върху коленете си и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Когато най-сетне вдигна глава, сълзите бяха все още там, но гордостта бе превърнала лицето й в непроницаема маска.

— Това се проклетите хормони. Те си играят с главата ми.

— Откога знаеш?

— Не знам. От известно време, струва ми се. Но тази сутрин най-накрая си направих тест за бременност. Но може да се каже, че знам от седмици. Усещах разликата. Пък и нямам цикъл.

— Колко е закъснението?

Джейн сви рамене.

— Поне един месец.

Мора се облегна назад на стола си. Сега, след като събеседницата й най-после бе овладяла емоциите си, можеше да се скрие в ролята на лекар.

На хладнокръвен лекар, готов да дава практически съвети.

— Имаш предостатъчно време да решиш.

Ризоли изсумтя презрително и избърса лице с ръка.

— Няма какво да решавам.

— Какво ще правиш?

— Не мога да го родя. Знаеш, че не мога.

— Защо?

Джейн я удостои с поглед, предназначен за малоумни.

— И какво ще правя с бебе на ръце?

— Каквото правят всички останали.

— Ти виждаш ли ме в ролята на майка? — Ризоли се засмя. — Ще бъда ужасна майка. Детето няма да оцелее и месец под моите грижи.

— Децата са изумително издръжливи.

— Е, и така да е, но мен не ме бива с тях.

— Справи се много добре с малката Нони.

— Да бе.

— Вярно е, Джейн. Тя отговаряше на теб. На мен не ми обърна никакво внимание, държи се резервирано дори със собствената си майка. Но вие двете веднага се сприятелихте.

— Това не значи, че съм образцова майка. Бебетата направо ме плашат. Не знам какво друго да правя с тях, освен да ги предам на някой друг, и то колкото може по-скоро. — Изпусна рязко дъха от гърдите си, сякаш въпросът бе уреден. — Не мога да го направя. Просто не мога.

Стана от стола и тръгна към вратата.

— Каза ли на агент Дийн?

Ризоли спря с длан върху дръжката на вратата.

— Джейн?

— Не, не съм му казала.

— Защо?

— Трудно е да проведеш разговор с някого, с когото почти не се виждаш.

— Вашингтон не е другият край на Земята. Дори е в същата часова зона. Би могла да опиташ да вдигнеш телефона. Той със сигурност ще иска да знае.

— Може и да не иска. Може това да е просто едно от онези усложнения, за които би предпочел да не научава.

Мора въздъхна.

— Добре, съгласна съм, че не го познавам достатъчно. Но през краткото време, през което работихме заедно, той ми се стори от хората, които се отнасят сериозно към своите отговорности.

— Отговорности ли? — Ризоли най-сетне се обърна и я погледна. — О, да. Това съм аз. Това е бебето му. А той е в достатъчна степен скаут, за да изпълни дълга си.

— Не съм имала предвид такова нещо.

— Но си абсолютно права. Гейбриъл наистина би изпълнил дълга си. Е, дяволите да го вземат, аз не бих искала да бъда проблем за някой мъж, отговорност за някой мъж. Освен това не той ще вземе решението. А аз. Аз съм тази, която ще трябва да го отгледа.

— Но ти не му даваш дори шанс.

— Шанс за какво? Да падне на колене и да ми предложи брак ли? — засмя се Джейн.

— Ама какви са тези приказки? Аз съм ви виждала заедно. Виждала съм как те гледа. Тук става въпрос за нещо повече от прекарване на една нощ.

— Да, така е. Беше двуседмично съвместно прекарване.

— За теб това ли беше?

— Какво друго бихме успели да направим? Той е във Вашингтон, а аз съм тук. — Младата жена поклати глава от изумление. — Божичко, не мога да повярвам, че ми се случи такова нещо. Нещо, което би трябвало да се случва само на глупавите момичета. — Спря. Засмя се. — Така. Какъв е изводът тогава? Каква съм аз?

— Определено не и глупава.

— Без късмет. И прекалено плодовита.

— Кога говори за последен път с него?

— Миналата седмица. Той ми се обади.

— Не се ли сети да му кажеш тогава?

— Още не бях сигурна.

— Сега обаче си.

— Но въпреки това няма да му се обадя. Трябва да избера това, което е добро за мен, а не за някой друг.

— Какво се страхуваш, че ще каже?

— Че ще ме уговаря да си съсипя живота. Че ще ми каже да го задържа.

— Наистина ли се страхуваш от това? Или се страхуваш повече, че няма да го иска? Че ще те отблъсне, преди да имаш възможност ти да го отблъснеш?

Ризоли я погледна.

— Знаеш ли какво, докторке?

— Какво?

— Понякога не знаеш какво говориш.

„А понякога — помисли си Мора, докато я изпращаше с поглед от офиса си, — улучвам мишената в самия център.“

Ризоли и Фрост седяха в колата, от радиатора духаше студен въздух, снежинките се въртяха пред предното стъкло. Сивото небе бе в синхрон с настроението й. Трепереше в клаустрофобичния полумрак на автомобила и всяка следваща снежинка, която падаше върху прозореца, запречваше с още мъничко гледката пред нея. Отделяше я от останалия свят, погребваше я.