Тес Геритсън - Грешникът

— Аз не разчитам на онова, което ми се струва. Не правя предположения за другите човешки същества, защото твърде често те ни изненадват.

Стигнаха до входната порта. Той й я отвори и Мора излезе. Вратата се залюля помежду им и се затвори, внезапно разделяйки неговия от нейния свят.

— Сещате ли се за човека, който припадна на тротоара? На когото правихме изкуствено дишане?

— Да.

— Той е жив. Посетих го тази сутрин. В съзнание е и говори.

— Радвам се да го чуя.

— Вие не мислехте, че ще оживее.

— Обстоятелствата бяха срещу него.

— Виждате ли? Понякога цифрите, статистиките грешат. — Тя се обърна да си върви. — Д-р Айлс! — извика подире й отец Брофи. — Израснали сте в църквата. Нима не е останало нищо от вярата ви?

Мора се обърна да го погледне.

— Вярата не се нуждае от доказателства — отвърна тя. — Но аз се нуждая.

Аутопсията на дете беше нещо, от което се страхуваше всеки патолог. Докато слагаше ръкавиците и подреждаше инструментите си, Мора избягваше да поглежда към миниатюрното вързопче на масата, опитвайки да се дистанцира колкото може по-дълго от тъжната реалност на това, с което й предстоеше да се сблъска. Единствените звуци в стаята идваха от потракването на инструментите. Никой от наредилите се покрай масата хора не произнасяше дума.

Д-р Айлс винаги държеше в лабораторията й да цари изпълнена с уважение и респект атмосфера. Като студентка по медицина беше наблюдавала аутопсиите на пациентите, починали под нейните грижи, и макар извършващите ги патолози да гледаха на тях като на анонимни непознати, тя беше познавала тези пациенти като живи хора и не беше в състояние да ги гледа, проснати върху масата, без да чува гласа им или да си спомня как съзнанието е светило в очите им. Лабораторията за аутопсии не беше място за разказване на видове или обсъждане на снощната среща с гаджето, и тя не понасяше подобно поведение. Един строг поглед беше достатъчен да усмири и най-неуважителното ченге. Знаеше, че тези хора не са безсърдечни, че хуморът им позволяваше да се справят с тъмната страна на своята професия, но очакваше от тях да го оставят пред вратата, ако не искат да чуят някоя и друга остра дума от нея.

Такива думи обаче никога не ставаха нужни, когато на масата лежеше дете.

Погледна към двамата детективи. Както обикновено, лицето на Бари Фрост бе придобило болезнена бледност и той бе отстъпил една-две крачки от масата, сякаш готов да избяга всеки момент. Днес аутопсията щеше да бъде трудна не заради неприятната миризма, а заради възрастта на жертвата. Ризоли стоеше до него с решително изражение, дребната й фигура почти се губеше в хирургическата престилка, която й беше няколко номера по-голяма. Цялата позиция на изправеното й тяло говореше: „Аз съм готова. Мога да се справя с всичко“. Същото поведение Мора беше забелязвала сред обучаващите се за хирурзи жени. Мъжете може и да ги наричаха „кучки“, но тя ги виждаше такива, каквито бяха в действителност: борбени жени, които полагаха такива усилия, за да се докажат в една мъжка професия, че в крайна сметка придобиваха типичната мъжка напереност. Ризоли бе усвоила наперената стойка, но лицето й не отговаряше на безстрашната поза. Беше бледо и напрегнато, кожата под очите й бе потъмняла от умора.

Йошима бе насочил светлината към вързопчето и стоеше в очакване покрай табличката с инструментите.

Одеялцето беше подгизнало и ледената езерна вода започна да се процежда на тънки струйки, когато Мора го разгърна, разкривайки нов слой. Крачето, което бе зърнала вече днес, се подаваше измежду мокър ленен плат. Бебешкото телце бе плътно обвито от калъфка за възглавница, придържана увита с безопасни игли. По нея се виждаха розови петънца.

Мора посегна към пинсетите и едно по едно ги премести в малък поднос.

— Какво е това? — попита Фрост.

— Прилича на конфети — отвърна Ризоли.

Лекарката пъхна пинсетите в една по-дълбока гънка и извади оттам клонче.

— Не са конфети — поясни тя. — Сухи цветя са.

Значението на това откритие породи ново смълчаване в стаята. „Символ на любов — помисли си тя. — На дълбока скръб.“ Спомни си колко се бе трогнала преди години, когато бе научила, че неандерталците погребвали своите мъртъвци с цветя. Това бе доказателство за тяхната мъка и следователно — за хуманността им. „Това дете е било оплаквано — помисли си тя. — Увито в лен, обсипано с листенца от сухи цветя, и повито във вълнено одеялце. Не изхвърлено, а погребано. Било е сбогуване.“