Тес Геритсън - Грешникът

И това ме плаши. Не, ужасява ме.

Това може би ще бъде най-смелото нещо, което ще направя някога.

Най-после вдигна глава и го погледна. Пое дълбоко въздух.

И каза:

— Мисля, че те обичам.

Три месеца по-късно

Мора седеше на втората редица пейки в църквата „Сейнт Антъни“ и звуците на органа пробуждаха спомени от детството й. Спомни си как бе ходила на неделната меса със своите родители и колко твърди й се бяха стрували църковните пейки, след като бе седяла на тях половин час. Как се беше въртяла, опитвайки да се намести по-удобно, как баща й я беше вземал в скута си, което бе най-хубавото за нея място, защото включваше чифт покровителствено обгръщащи я ръце. Беше вдигала очи към витражите на прозорците, към изображенията, които я плашеха. Жана д’Арк, завързана за кладата. Исус на кръста. Светци, свели глава, преди да бъдат екзекутирани. И кръв, толкова много кръв, пролята в името на вярата.

Днес църквата не й се струваше заплашителна. Органовата музика беше радостна. Гирлянди от розови цветя красяха пътеките между редовете от пейки. Виждаше деца, които подскачаха щастливо върху коленете на родителите си, деца, които не бяха смутени от образите на страданието, изобразени върху витражите.

Органът засвири Бетховеновата „Ода на радостта“.

По пътеката се появиха две шаферки в светлосиви костюми. Мора разпозна в тях две от работещите в бостънската полиция полицайки. Днес пейките бяха пълни с полицаи. Хвърли поглед назад и зърна Бари Фрост и детектив Слийпър, седнали точно на реда зад нея, и двамата отпуснати и щастливи. Прекалено често полицаите и техните семейства се събираха в църквата, за да оплачат загубата на някой от своите хора. Днес виждаше усмивки и ярки рокли.

Сега се появи Джейн, под ръка с баща си. За първи път тъмната й коса беше обуздана, хваната в стилен кок. Белият сатенен костюм от панталони и прекалено широко сако не успяваше да прикрие напълно издутия й корем. Когато стигна до редицата от пейки, на която седеше Мора, погледите им се срещнаха за миг, и Джейн завъртя очи, сякаш искаше да каже: „Можеш ли да повярваш, че правя това!“. Но веднага след това погледна към олтара.

Към Гейбриъл.

„Понякога — помисли си Мора, — звездите се нареждат така, че боговете се усмихват, и любовта получава известен шанс. Но само шанс — това е всичко, на което може да се надява в действителност. Без никакви гаранции, без никаква сигурност.“

Гейбриъл хвана ръката на Джейн. После двамата се обърнаха с лице към олтара. Днес бяха единни, но несъмнено щеше да има други дни, когато щяха да хвърчат гневни думи или да цари ледено мълчание. Дни, в които любовта щеше да прилича на птичка, пърхаща с едно крилце. Дни, когато буйният темперамент на Джейн и по-хладната натура на Гейбриъл щяха да ги карат да се уединяват всеки в своя ъгъл и да поставят под въпрос разумността на тази връзка.

Но щеше да има дни и като този. Съвършени дни.

Наближаваше пет часа, когато Мора излезе от църквата „Сейнт Антъни“. Слънцето блестеше и за първи път усети топъл полъх във въздуха. Първият шепот на пролетта. Караше със свалено стъкло на прозореца, през което влизаха миризмите на големия град, но се насочи не към дома си, а към квартал „Джамейка плейн“. Към енорийската църква „Света Богородица на Божествената светлина“.

От другата страна на масивната врата беше полутъмно и тихо, през цветните стъкла на витражите влизаше последната слънчева светлина за деня. Вътре видя само две жени, седнали на първата пейка, свели молитвено глави.

Мора се приближи безшумно до нишата. Запали три свещи за три жени. Една за сестра Урсула. Една за сестра Камий. И една за безликата прокажена, чието име никога нямаше да научи. Не вярваше в рая или ада, не беше сигурна дори, че вярва във вечността на душата. Въпреки това запали три пламъчета в този молитвен дом и това й донесе утеха, защото онова, в което вярваше, бе силата на спомена. Само забравените бяха наистина мъртви.

Излезе от нишата и видя, че сега и отец Брофи стоеше до двете жени и шепнеше думи на утеха. Той вдигна очи. На последните, достойни за скъпоценни камъни тонове на преминаващата през витражите слънчева светлина, погледите им се срещнаха. Само за миг и двамата забравиха къде се намират. И кои бяха.

Тя вдигна ръка за довиждане.

После излезе от неговата църква и се озова отново в своя свят.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/5664