Тес Геритсън - Грешникът

Младата жена се вкамени, сърцето задумка в гърдите й. После бавно се обърна.

До входа на блока й стоеше Гейбриъл Дийн. Тръгна към нея, но тя не се сещаше нищо, което би могла да му каже. Някога бяха толкова близки, колкото можеха да бъдат един мъж и една жена, а ето че сега се гледаха и нямаха какво да си кажат, сякаш бяха непознати.

— Мислех, че си във Вашингтон — изрече най-сетне тя.

— Пристигнах преди около час. Взех първия полет. — Направи пауза. И добави тихо: — Благодаря ти, че ми каза.

— Е. — Ризоли сви рамене. — Не бях сигурна дали изобщо ще искаш да знаеш.

— Защо да не искам?

— Това е усложнение.

— Животът е поредица от усложнения. Трябва да се справяме с всяко едно от тях, когато дойде.

Каква безстрастна реакция. „Мъжът със сивия костюм“ беше първоначалното й впечатление за Гейбриъл, когато се бяха запознали, и точно такъв го виждаше сега, докато стоеше пред нея в тъмното си палто. Невероятно спокоен и като че ли незаинтересован.

— Откога знаеш? — попита той.

— Не бях сигурна допреди няколко дена. Направих един от тестовете, предназначени за домашно използване. Но ми се струва, че го подозирах от седмици.

— Защо чака толкова дълго, преди да ми кажеш?

— Всъщност изобщо не смятах да ти казвам каквото и да било. Не мислех, че ще го задържа.

— Защо?

Джейн се засмя.

— Първо, изобщо не ме бива с децата. Ако ми пъхнат в ръцете бебе, няма да знам какво да правя с него. Дали да го подържа, докато се оригне, или да му сменя пелените. А как ще ходя на работа, ако вкъщи ме чака дете?

— Не знаех, че ченгетата дават обет за бездетство.

— Но това е толкова трудно . Гледам другите майки и не мога да си представя как го правят. Не знам дали аз мога да го правя. — Изпуфка и от устата й излезе бял облак. — Поне семейството ми живее тук. Убедена съм, че майка ми ще бъде повече от щастлива да се занимава с бебето. А само на няколко пресечки оттук има детска ясла. Ще проверя какво е положението там, на каква възраст започват да ги приемат.

— Значи така. Вече си планирала всичко.

— Повече или по-малко.

— Знаеш дори кой ще гледа нашето бебе.

Нашето бебе. Тя преглътна с усилие, мислейки за живота, който растеше в нея, и който бе част от самия Гейбриъл.

— Все още има някои подробности, които трябва да обмисля.

Той стоеше с абсолютно изправен гръб, все още в ролята на мъжа със сивия костюм. Но когато заговори, тя долови гневна нотка, която я стресна.

— А къде в цялата тази история съм аз? — попита той. — Във всички планове, които си направила, не ме спомена нито веднъж. Не че съм особено изненадан.

Ризоли поклати глава.

— Защо звучиш толкова разстроено?

— Това е все същата стара комедия, Джейн. Явно не можеш да престанеш да я играеш. Ризоли, която държи в свои ръце контрола над своя живот. Която е в пълна безопасност в ризницата си. На кой му е притрябвал мъж? По дяволите, със сигурност не на теб .

— Какво се очаква да кажа? „Моля те, о, моля те , спаси ме“ ли? „Не мога да отгледам това бебе без мъж“?

— Не, вероятно би могла да го направиш и сама. Ще намериш някакъв начин, дори това да те убие.

— А ти какво би искал да кажа?

— Ти имаш избор.

— И аз се възползвах от него. Казах ти, ще запазя бебето.

Младата жена тръгна към стъпалата, водещи към входа за блока, газейки ожесточено в снега. Той я сграбчи за ръката.

— Не говоря за бебето. Говоря за нас. — И додаде тихо: — Избери мен, Джейн.

Тя се обърна към него.

— Какво означава това?

— Означава, че можем да направим това заедно. Това е единственият начин, по който би могло да се получи както трябва. Ти оставяш мен да те наранявам, а аз теб — да нараняваш мен.

— Страхотно. И в крайна сметка двамата сме покрити с белези от глава до пети.

— Или в крайна сметка започваме да си вярваме.

— Ние почти не се познаваме.

— Познавахме се достатъчно добре, за да създадем дете.

Младата жена усети как бузите й пламват и вече не е в състояние да го погледне. Затова впери очи надолу, в снега.

— Не казвам, че ще успеем да го направим — додаде той. — Дори не съм сигурен как ще се справим, след като ти си тук, а аз — във Вашингтон. — Направи пауза. — И нека си го кажем честно. Понякога, Джейн, можеш да бъдеш истинска кучка.

Тя се засмя. Прокара длан по очите си.

— Знам, боже мой, знам.

— Но пък в други моменти… — Протегна ръка и докосна лицето й. — В други моменти…

„В други моменти — помисли си тя, — ме виждаш такава, каквато съм в действителност.“