Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Лу взе листа хартия и набра номера. На второто иззвъняване слушалката се вдигна. Той кимна на Кал, който напрегнато го наблюдаваше.

— Ало — каза Фран.

— Госпожица Симънс? — попита Лу, като имитира лекия немски акцент на покойния си баща.

— Да, кой е там, моля?

— Не мога да ви кажа по телефона, но вчера в болницата ви чух да разговаряте с госпожа Бранигън. — Той направи драматична пауза. — Госпожице Симънс, аз работя в болницата и вие имате право. Там наистина става нещо ужасно.

В дневната си, все още по пижама, хванала безжичния телефон в ръка, Фран отчаяно се заоглежда за химикалката си, забеляза я върху табуретката и взе малкия бележник от масата.

— Убедена съм в това — спокойно отвърна тя, — но за съжаление не съм в състояние да го докажа.

— Мога ли да ви се доверя, госпожице Симънс?

— Какво искате да кажете?

— Има един старец, който разработва нови лекарства, изпробвани тайно върху пациенти в „Лаш“. Той се страхува, че доктор Блак ще го убие и иска да разкаже за проучванията си, преди да успеят да му попречат. Знае, че това ще го вкара в беда, но не го интересува.

„Трябва да говори за доктор Ейдриън Лоу, авторът на, онези статии“ — помисли си Фран.

— Разговарял ли е с някого за това? — попита тя.

— Сигурен съм, че не е. Аз пренасям негови пратки до болницата. Правя го от известно време, но до вчера не знаех какви са. Той сподели с мен за експериментите. Беше ужасно възбуден. Иска светът да узнае какво е направил, за да изкара момичето на Колбърт от кома, преди да почине. — Той замълча за миг и сниши глас: Госпожице Симънс, той дори го има на запис. Гледах го.

— Бих искала да поговоря с него — като се опитваше да запази спокойствие, отвърна Фран.

— Госпожице Симънс, той е възрастен човек и живее като отшелник. Може да твърди, че искал хората да научат за него, но въпреки това се страхува. Ако доведете със себе си някого, няма да ви каже нищо.

— Щом иска да отида сама, няма проблем. Всъщност, даже предпочитам така.

— Тази вечер към седем удобно ли ви е?

— Разбира се. Къде трябва да отида?

Лу направи триумфален жест на Кал.

— Знаете ли къде е Уест Рединг, Кънектикът, госпожице Симънс? — попита той.

Една позвъни на Марта рано в събота сутринта.

— Уоли още спи, така че явно ще тръгнем късно — каза тя, като се мъчеше да говори нехайно. Всъщност, искаше й се да каже на съседката си да не си прави труда да идва, за да се сбогува, но знаеше, че това ще прозвучи ужасно нелюбезно, особено след като предишната вечер я беше отпратила.

— Ще приготвя кейк — отвърна Марта. — Уоли много го обича. Само ми звънни, когато сте готови, и веднага ще дойда.

През следващите два часа Марта с нетърпение очакваше Една да й се обади. Подозираше, че нещо не е наред. Напрежението в гласа на приятелката й сутринта се усещаше още по-силно, отколкото предишната вечер. Освен това, забелязала бе, че точно преди девет, вечерта автомобилът на Една потегля нанякъде, което също не беше нормално, защото тя се страхуваше да шофира нощем. Да, нещо определено не беше наред.

„Може би за тях наистина ще е най-добре да отидат някъде — реши тя. — Март е отвратителен месец, пък и всички тези лоши новини — убийството на онази медицинска сестра в Роуейтън, вероятното връщане на Моли Лаш в затвора — не че не трябваше да я затворят някъде, разбира се — смъртта на госпожа Колбърт и дъщеря й Наташа.“

Една й се обади в 11:30.

— Идвам — облекчено отвърна Марта.

Още в мига, в който влезе в кухнята, тя видя, че е имала право да се тревожи. Уоли очевидно пак беше в мрачно настроение. Пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, разрошен, той хвърляше яростни погледи към майка си…

— Виж какво съм ти донесла, Уоли — рече Марта. Тя разопакова алуминиевото фолио и му показа кейка. — Още е топъл.

Той изобщо не й обърна внимание.

— Просто исках да си поговоря с нея, мамо. Какво лошо има в това?

„О, божичко — помисли си Марта. — Обзалагам се, че е ходил да види Моли Лаш.“

— Не съм влизал вътре. Само надникнах. И предишния път не влязох. Не ми вярваш, нали?

Марта забеляза уплашеното изражение на лицето на приятелката си. „Не биваше да идвам — каза си тя и се огледа наоколо, сякаш търсеше някакъв начин да избяга. — Една не обича да съм тук, когато Уоли е разстроен. Понякога езикът му се развързва. Чувала съм го даже да я обижда.“

— Уоли, скъпи, хапни си от кейка на Марта — помоли го Една.

— Снощи Моли направи също като предишния път, когато бях там, мамо. Включи лампата и се уплаши. Но не знам защо се уплаши снощи. Доктор Лаш не беше като миналия път целият в кръв.