Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Страните на Една Бари бяха зачервени. Фран виждаше, че още малко и ще се разплаче. Дали се страхуваше, защото смяташе, че може случайно да е оставила къщата незаключена, зачуди сетя.

— Благодаря ви за помощта и гостоприемството, госпожо Бари — каза Фран. — Вече ви отнех достатъчно време, но по-късно може би ще се наложи да ви задам още няколко въпроса и навярно ще ви помолим да сте наша гостенка в предаването.

— Не искам да участвам в предаването.

— Разбира се. Както желаете. — Фран изключи касетофона и се изправи. На вратата зададе последния си въпрос:

— Госпожо Бари, да речем, че вечерта на убийството на доктор Лаш в къщата действително е имало друг човек. Знаете ли дали са сменили ключалките на вратите?

— Нямам представа.

— Ще предложа на Моли да ги смени. Иначе може да се окаже опасно. Не сте ли съгласна?

Този път Една Бари пребледня.

— Госпожице Симънс — отвърна тя, — ако бяхте видели онова, което видях аз — Моли на леглото, цялата в засъхнала кръв — щяхте да знаете, че онази вечер в къщата не е влизал никой друг. Престанете да се опитвате да тормозите невинни хора.

— Кои невинни хора се опитвам да тормозя, госпожо Бари? — попита Фран. — Мислех си, че се мъча да помогна на една млада жена да докаже невинността си, жена, която вие познавате от години и твърдите, че обичате!

Госпожа Бари не каза нищо. Докато отваряше вратата пред репортерката, тя мрачно стискаше устни.

— Пак ще се видим, госпожо Бари — без да се усмихва, рече Фран. — Имам чувството, че остава да ми отговорите на още много въпроси.

В събота следобед телефонът иззвъня. Както и подозираше, търсеше я Джена.

— Току-що разговарях с Фил Матюс — каза тя. — Разбрах, че си го поканила на вечеря. Одобрявам.

— Мили Боже, даже не си го и помисляй — възрази Моли. — Ако не го бях поканила, щеше да виси отпред и да тропа по вратата. И тъй като още не съм готова да ходя по ресторанти, просто така ми се стори най-логично.

— Е, ние пък решихме, че и без покана можем да ти дойдем на гости и да пийнем заедно по нещо. Кал няма търпение да те види.

— Наистина не съм ви канила — отвърна Моли, — но все пак можете да наминете към седем.

— Мол… — рече Джена, после се поколеба.

— Казвай. Всичко е наред:

— А, нищо сериозно, миличка. Просто пак говориш като старата Моли — и това ми харесва.

Коя беше „старата Моли“, зачуди се тя.

— Нищо не може да се сравнява с прозорците без решетки и сатенената завивка — отбеляза Моли. — Те правят чудеса за душата.

— Само почакай да те заведа в онзи манхатънски салон. Между другото, с какво се занимаваш?

Моли се поколеба. Не бе готова да сподели дори с Джена факта, че преглежда записките на Гари и търси в тях следи.

— Тъй като ще се наложи да играя ролята на домакиня, колкото и да не ми се ще, трябва да свърша някои неща в кухнята. Отдавна не ми се е случвало.

Моли не я лъжеше. Но цялата истина бе, че върху кухненската маса бяха натрупани бележниците на Гари от последните няколко години. Като започна от датата на смъртта му, тя ги прочете страница по страница, ред по ред.

Знаеше, че графикът на Гари винаги е бил запълнен докрай и че съпругът й задължително си е записвал предстоящите задачи. Вече се беше натъкнала на няколко забележки от рода на „17:00. Да телефонирам на Моли в клуба.“

С болка си спомняше, че понякога Гари й звънеше, само за да я попита: „Защо съм си записал, че трябва да ти се обадя?“

В пет и половина, точно преди да нареди масата за вечерята, Моли откри бележката, която търсеше. Телефонен номер, който се бе появил вече няколко пъти в последния дневник на мъжа й. Тя се свърза с телефонни услуги и научи, че кодът е за Бъфало.

Избра номера и когато й отговори женски глас, попита дали Анамари е там.

— Аз съм — тихо отвърна Анамари Скали.

Когато напусна дома на Една Бари, Фран се отправи на обиколка из Гринидж, ново пътуване по коловозите на спомените. Първо отиде в „Стейшънхаус Пъб“ с идеята да обядва. Някога бяха ходили да хапнат набързо там, преда да идат на кино, с носталгия си спомни тя.

Поръча си пуйка с ориз, любимото ястие на майка й. Фран се огледа наоколо. Майка й едва ли някога щеше да се върне в Гринидж. Спомените бяха прекалено мъчителни. Миналото лято бяха пуснали вица, че вместо с нова библиотека, градът се е сдобил с нова взаимоспомагателна каса: „Симънс Тръст“. Много смешно, помисли си тя.

Колебаеше се дали да мине покрай къщата, в която бяха живели през онези четири години, но разбираше, че не е готова за това. Не днес, каза си Фран, докато даваше знак на келнера да й донесе сметката.