Мери Кларк - Пак ще се срещнем

— Нека ви дам адреса си, за да го съобщите на своя куриер — отвърна Фран, като яростно изплюваше думите, надявайки се, че звучи толкова бясна, колкото се чувства.

— Ще ви свържа със секретарката си. Дочуване, госпожице Симънс.

Когато затвори, Фран се изправи и застана до прозореца. Вече беше гримирана, но съзнаваше, че й трябва малко време да се поуспокои. Дори без да го е виждала, тя не харесваше Филип Матюс, макар да усещаше, че желанието му да защити Моли е съвсем искрено.

Внезапно се зачуди дали на някого изобщо му е хрумвало да търси друго обяснение за смъртта на Гари Лаш. Родителите и приятелите на Моли, Филип Матюс, полицията в Гринидж и щатската прокуратура — всички те трябва да бяха започнали с презумпцията за нейната виновност.

„Също като мен — каза си тя. — Може би е време да възприема обратния подход. Моли Карпентър Лаш не е убила съпруга си Гари Лаш“ — помисли си Фран. Не знаеше накъде ще я отведе това.

След като се погрижи, за последния си пациент, в петък следобед Анамари Скали се прибра направо вкъщи. Уикендът я очакваше и тя вече знаеше, че няма да е лек. От вторник сутринта, когато по телевизията толкова обширно бяха отразили освобождаването на Моли Лаш от затвора, пациентите на Анамари постоянно й говореха за това.

Разбираше, че е съвпадение, че нямат представа за връзката й със случая. Всички те бяха приковани към леглата си и през цялото време гледаха едни и същи програми, главно сапунени опери. Това престъпление, извършено повече или по-малко в близост до тях, просто внасяше разнообразие в живота им и им даваше повод за размисъл — богата млада жена, която твърди, че не е убила съпруга си, макар че се е признала за виновна и е излежала присъдата си.

Свадливата стара госпожа О’Брайън например казваше, че Гари Лаш си получил каквото заслужавал всеки неверен съпруг, а господин Кунцман твърдеше, че ако Моли Лаш била чернокожа и бедна, щели да й дадат двайсет години.

„Гари Лаш не заслужава Моли да лежи дори ден в затвора — помисли си Анамари, докато отваряше вратата на апартамента си. — Жалко, че бях такава глупачка и не го разбрах още от самото начало.“

Кухнята й бе толкова малка, че по думите й, в сравнение с нея сервизните помещения в самолет изглеждали просторни. Но Анамари беше боядисала тавана в небесносиньо, а по стените бе нарисувала цветя И в резултат скромното пространство се бе превърнало в истинска градина.

Тази вечер обаче обстановката не успя да повдигне духа й. Мъчителните стари спомени я караха да се чувства потисната и самотна. Знаеше, че трябва да се махне от тук. Имаше само едно място, където можеше да намери утеха. По-голямата й сестра Луси живееше в родния им дом в Бъфало. След смъртта на майка им Анамари не й ходеше често на гости, но този уикенд щеше да го направи. Когато подреди покупките по местата им, тя вдигна слушалката.

Четирийсет и пет минути по-късно хвърли набързо приготвения сак на задната седалка на колата си и вече ободрена, запали двигателя. Пътуването щеше да е дълго, но Анамари нямаше нищо против. Шофирането й даваше възможност да помисли. През последните години постоянно се разкайваше, че не е послушала майка си. Че е била толкова глупава. Презираше се заради връзката си с Гари Лаш. Защо не успя да се влюби в Джак Мороу? Защо не осъзна истинските си чувства към него?

Изпълни я срам, щом си спомни доверието и любовта, които излъчваха очите му. Беше заблуждавала Джак Мороу също като всички останали и той нито знаеше, нито подозираше за връзката й с Гари Лаш.

Въпреки че когато пристигна, минаваше полунощ, Луси чу автомобила и я посрещна на вратата. Анамари се пресегна и взе сака си. Секунди по-късно прегръщаше сестра си, радостна, че е тук, че поне през уикенда ще избяга от ужасните мисли за миналото.

В събота Една Бари се събуди ужасно нервна. Днес щеше да идва онази репортерка и трябваше да се погрижи Уоли да не е в къщата. Последните няколко дни синът й изглеждаше мрачен и след като видя Моли по телевизията, постоянно говореше, че искал да се срещне с нея. Предишната, вечер й беше заявил, че нямало да отиде в клуба, където обикновено прекарваше съботните сутрини. Създаден от властите на окръг Феърфийлд за пациенти като него, клубът обикновено бе едно от любимите му места.

„Ще помоля Марта да го вземе у тях“ — помиели ей Една, Марта Джоунс й беше съседка от трийсет години. И двете бяха вдовици и Марта много обичаше Уоли. Тя бе една от малкото, които можеха да го успокоят, щом се разстроеше.