Едгар Уолъс - Фантома на Лондон

— Сама не знаете колко се радвам, че ви виждам, Кора — продължи докторът.

— Колко сте смешен! — разсмя се тя.

— Накарах една неутешима вдовица да се разсмее — пошегува се той.

Кора му хвърли бърз поглед.

— Не ме дразнете с това вдовство — отбеляза тя. — Понякога така ми се иска това да е истина. Струва ми се, че щеше да е по-добре никога да не бях срещала Артър!

Докторът се обърна към нея и каза съчувствено.

— Толкова лош ли беше Артър?

— Артър беше изключително добър, но не беше човек, способен да създаде собствено семейство.

Докторът погледна към Майстер, после отново се обърна към Кора.

— А вие много ли го обичахте?

Тя сви рамене.

— Да ви кажа право — и аз не знам!

— И все пак сте го последвали в Австралия… Там са минали най-хубавите години от живота ви. Бих се осмелил да ви дам един съвет: постарайте се да го забравите!

— Да го забравя? — попита тя. — Вие смятате, че той може да бъде забравен?

— Не знам — замислено промълви докторът. — Но струва ли си толкова страдания заради него!… Та рано или късно той ще бъде хванат и тогава дългата ръка на закона ще го изпрати в затвора до края на живота му.

— Не говорете такива ужасни работи! — извика тя.

Кора погледна към мястото, където се намираше Майстер, и добави със сериозен глас:

— Зная, че Артър е в опасност, но не се боя от полицията, искате ли да ви кажа нещо…

— Разбира се, щом ми се доверявате.

— Тогава ето какво, ще бъда откровена с вас: струва ми се, че в целия свят има само един човек, който е способен да хване Фантома. И този човек сте вие, доктор Ломънд!

Погледите им се срещнаха и докторът продължи сякаш не беше чул последните й думи:

— Това е лудост от ваша страна! — каза докторът. — Такава красива жена като вас цял живот да тича подир някаква сянка. След няколко години ще се превърнете в кълбо от нерви. Струва ли си всичко, което правите…

— Защо ми говорите така? — прошепна тя. — Каква е вашата цел?

— Ако, разбира се, желаете, ще ви я кажа съвсем откровено — каза той. — Макар и с риск да ми се разсърдите.

Тя не сваляше поглед от него. Той продължи.

— Нима не е най-добре за вас да отпътувате от Англия и да забравите Фантома… Да зачеркнете завинаги този човек от живота си и да намерите друго, с което да осмисляте живота си. — Той се разсмя. — Може би си мислите, че се бъркам в чужди работи, но право да ви кажа, от известно време аз мисля само за вас… Мисля си за онези дълги часове, когато се измъчвате в очакване да се случи нещо ужасно.

Тя изведнъж скочи.

— Признайте си, докторе! Явно имате скрита причина да ми говорите по такъв начин.

— Кълна ви се…

— Аз съм уверена, че такава съществува! — Тя се разгневи. — Вие сте мъж, а всички мъже са еднакви. И накрая ще ви кажа нещо: аз живея по собствено желание в ада и в него ще си остана пак по собствено желание.

С нетърпелив жест тя грабна чантичката си от масата.

— Тъкмо се канех да ви дам съвет — смутено прошепна докторът.

— Съвет… — иронизира го тя. — Ако Артър Милтън ми каже, че съм му омръзнала и съм му станала безразлична, тогава сама ще го напусна!

След това, без да му даде възможност да й възрази нещо, Кора излезе от стаята.

Майстер през цялото време наблюдаваше сцената и сега се приближи към доктора.

— Вие я разсърдихте — забеляза той.

— Възможно е — замислено отвърна докторът, след което взе шапката и чантата си.

— Жените са странни същества — продължи Майстер. — Мисля си, че вие твърде много я харесвате!

— Така ли смятате? — попита докторът. — Интересно дали ще приеме поканата ми, ако й предложа да обядваме заедно?

Майстер се забавляваше — наистина въпреки възрастта си докторът още смяташе, че би могъл да се хареса на младата жена.

— Никога не може да се отгатне на какво е способна една жена, която е влюбена, нали, докторе? — ехидно отбеляза той.

Докторът не отговори и дълбоко замислен, излезе от стаята.

Майстер знаеше едно нещо със сигурност: Джон се превръщаше в истинска опасност за него. Той беше способен да приведе в изпълнение заплахите, които му отправи.

Скоро мислите му го отведоха към сестрата на Джон. Любовта му към младото момиче премина в истинска страст и сега, когато се боеше, че ще я изгуби, тя му се струваше най-прекрасната жена в целия свят.

Седна зад рояла и започна да свири любимата си мелодия и не забеляза как Мери влезе в стаята.

— Морис! — обърна се тя към него.