Едгар Уолъс - Фантома на Лондон

Нищо друго не беше в състояние така да оскърби Майстер.

— Ето как се отнасяте към мен! — извика той. — Това е благодарността ви за сведенията, които ви дадох. Ето ви парите — прибави той и хвърли през масата двадесет лири, които Джон бързо прибра в джоба си.

Майстер се обърна внезапно: вратата, която водеше към стаята му, изведнъж се отвори. На прага стоеше доктор Ломънд. Хекит го беше оставил в килера и напълно беше забравил, че той е още в къщата.

Докторът влезе, но се спря, когато видя младежа.

— Прекъснах ли ви? — попита той.

— Ни най-малко, докторе! Влезте, ако обичате — каза Майстер. — Това е един мой приятел, господин Ленле.

— Току-що разговарях със сестра ви. Вие пристигате от село, нали? — обърна се доктор Ломънд към Джон.

— Преди няколко часа излязох от затвора — прекъсна го сухо Джон и тръгна да излиза от стаята.

Вече беше хванал дръжката на вратата, когато тя внезапно се отвори и на прага се появи развълнуван и пребледнял Хекит. Той се обърна към Майстер и прошепна с ужас:

— Търсят ви и когато попитах за кого да съобщя, отговорът беше: „Фантома иска да му предаде поздрави.“

Майстер потрепери целият.

— Фантома! — учудено каза докторът. — Доведете го незабавно!

— Доктор Ломънд, моля ви! — трепереше Майстер.

Обаче докторът му направи знак да замълчи.

— Знам какво правя!

— Докторе, вие сте полудели — бъбреше Майстер. — Представете си само…

— Нека влезе! — повтори докторът.

Очите му бяха устремени към вратата.

На прага се появи стройна елегантна жена, чиито очи светеха от едва сдържан смях.

— Кора! — в един глас извикаха присъстващите.

— Признайте, че ви изплаших до смърт!

— Още само миг и щях да умра от инфаркт — разсмя се докторът.

Морис Майстер все още беше пребледнял от ужаса.

— Драги Джон — обърна се той към младежа — сега вие знаете къде да намерите това, което търсите.

Джон разбра, че присъствието му в стаята вече е нежелано, и се сбогува с присъстващите.

С доста груб тон Майстер изгони от стаята и Хекит. Очевидно беше, че искаше да остане насаме с младата жена, затова доктор Ломънд каза, че е оставил чантата си горе и излезе.

— Драга госпожо Милтън, вие сте по-прекрасна откогато и да било — с половин глас промълви Майстер. — Къде е впрочем скъпият ви съпруг?

Кора отиде до вратата, през която беше излязъл докторът, заслуша се в отдалечаващите се стъпки, след което се върна на предишното си място.

— Слушайте — започна тя и гласът й премина в шепот. — Искам да поговоря с вас, докато не се е върнал оня детектив доктор. Защо не заминете за някъде, където никой не ви познава и където бихте могли да заживеете под друго име?

Майстер се усмихна и запали пура.

— Разбирам!… — каза той. — Искате да напусна Англия и даже долавям в гласа ви заплаха.

— Аз не ви заплашвам, но от „него“ не можете да се отървете, Майстер, това е самата истина — отвърна му Кора.

— Скъпа красавице — той искаше да я погали по бузата, но тя се отдръпна, — не се тревожете за мен.

— За вас! — извика тя и очите й пламнаха. — Ако трябваше само пръста си да мръдна, за да ви спася от ада, повярвайте ми, дори това не бих направила! Махнете се оттук… Искам да спася Артър, а не вас… Заминете, където искате, само напуснете Англия.

Майстер не сваляше очи от нея и беше поразен от думите, които току-що чу.

— Доста умно измислено — прошепна той. — „Той“ не се решава да се върне тук и е изпратил вас, за да ме подлъжете да напусна Англия.

Очите на младата жена се присвиха, като че ли изведнъж я заслепи ярка светлина.

— Ако бъдете убит, то ще бъдете убит тук… Тук, в тази стая, където сте разбили сърцето на сестра му.

— Лъжете се, скъпа Кора — каза Майстер. — Да предположим, че Фантома е жив, в такъв случай тук в Лондон съм в най-голяма безопасност. Навсякъде другаде по света той би ме намерил и достигнал по-лесно.

Кора тъкмо се канеше да каже нещо, когато вратата се отвори и в стаята влезе детективът доктор.

— Казахте ли си вече всичко, Кора? — попита старецът и въпреки вълнението си младата жена се разсмя.

— Слушайте какво ще ви кажа, докторе, само най-добрите ми приятели ме наричат Кора.

— Аз съм един от тях — спокойно възрази докторът.

Майстер веднага се съгласи с него.

— Госпожа Милтън сама не знае кои са й приятели — каза той. — Бих желал да я убедите в това.

Докторът обаче не разговаряше с него, а през цялото време гледаше младата жена. Майстер имаше усещането, че беше нежелан гостенин в собствената си къща. Влизането на Мери го извади от това положение. Той отиде с нея в дъното на стаята, където се намираше документацията му. От това място можеше да наблюдава всичко, което става в стаята, без самият той да бъде наблюдаван.