Едгар Уолъс - Фантома на Лондон

— Може би вие ще ни бъдете нужен някой ден — каза Алън, ако Фантома се появи в нашия край.

Сем поклати глава.

— Той никога няма да се върне. Аз вярвам на вестниците!

Доктор Ломънд погледна след отдалечаващата се набита фигура и не можа да се въздържи да направи няколко антропологически бележки.

— Обърнахте ли внимание на главата му? — попита той. — Любопитно би било да се направят някои измервания…

На Алън му се струваше, че времето тече съвсем бавно и че никога няма да дойде сряда. На сутринта той получи бележка от Мери. В нея тя го молеше да я почака в малката сладкарница на главната улица между пет и пет и половина.

Десет минути преди уговорената среща той вече беше запазил маса в дъното, така че никой да не пречи на разговора им.

Мери пристигна, облечена в тъмносин костюм, весела и в добро настроение, с което му напомни за онова безгрижно момиче, което познаваше от детските години. Тя му разказа, че Майстер желае да помогне на Джон да разработи една неголяма ферма и да се занимава със земеделие.

— Броя дните, които остават до освобождението на брат ми — с въздишка каза тя. — Властите в затвора са му обещали, че ще намаляват по три месеца годишно присъдата му при добро поведение от негова страна. А той се старае с всички сили и в последното писмо ми писа, че има намерение да заслужи това облекчение.

Алън попита какво пише Джон за него в писмото.

— Да, той пише за вас — отговори Мери, — но не със злоба. Джон не ви обвинява за това, че го арестувахте, и дори смятам, че бихте могли да се разбирате добре, когато той излезе на свобода.

За себе си тя разказа, че е заета цял ден при Майстер, а вечер се прибира в скромната си квартира. Попита го дали ще бъде любопитно за него да научи, че при нея е идвала жената на Фантома.

Алън широко отвори очи.

— Кора Милтън? — недоверчиво попита той.

Тя се разсмя и му разказа за странното посещение на непознатата гостенка. Сама не знаеше защо скри от него, че Кора я предупреждаваше относно поведението на Майстер.

Алън се заинтересува от писмото с шифъра.

— Бихте ли могли да донесете това писмо, искам да го видя? — попита той.

Тя обеща, след което Алън плати сметката и двамата излязоха да се поразходят заедно в топлата вечер. После вечеряха в малък ресторант и Алън изпрати Мери до трамвая.

Току-що се беше прибрала в квартирата, когато телефонът иззвъня — Майстер искаше тя непременно да има телефон и това беше единственият лукс, който си беше позволила.

Както и очакваше, обаждаше се Морис.

— Къде бяхте? Имам неотложна работа за вас.

Мери отдавна беше решила да не работи късно вечер при него и затова категорично отказа. Но той продължаваше да настоява и Мери счете за най-добре да затвори. Влезе в спалнята, прозорецът на която зееше широко отворен. Тя добре помнеше, че преди да излезе, затвори внимателно всички прозорци в жилището. Кой тогава го е отворил? Мери се огледа и забеляза, че някой е влизал в нейно отсъствие. Провери веднага дали нещо не е откраднато и тогава забеляза, че всички шкафове и чекмеджета бяха отворени.

Единственото нещо, което липсваше, беше писмото на Кора Милтън с тайния шифър…

Мери се приближи до прозореца и погледна надолу, към двора. От тази страна се виждаше отвесна стена, висока около десет метра, вдясно от прозореца беше малкото балконче на кухнята й и до него минаваше асансьорът, по който жителите на дома качваха по-тежкия багаж. Несъмнено един пъргав и добре трениран човек би могъл да се качи горе по въжето на асансьора.

Тя си спомни, че имаше електрическо фенерче, и с негова помощ започна да оглежда по-внимателно стаята. Първоначално откри на килима следи от мокри обувки, след което направи още едно откритие — на тоалетната й масичка бяха наредени четките й за коса и за дрехи. Една от тях се търкаляше на пода, вероятно с нея бяха чистили мокри дрехи, тъй като цялата беше влажна, с полепнала по нея кал. Разглеждайки четката си за коса, Мери забеляза, че някой се беше ресал с нея. Тя откри твърд черен косъм. В този момент на вратата се позвъни. Беше портиерът:

— Извинявайте, че ви безпокоя — каза той. — Искам само да разбера влизал ли е някой в квартирата ви, докато ви нямаше.

— Да! — отвърна тя, — но не разбирам кой би могъл да бъде?

— През цялата вечер около къщата се въртеше един странен човек с черна брада — каза портиерът. — Един от квартирантите го е видял да разглежда с интерес асансьора, а дамата, която живее отсреща, каза, че е чула как той цели десет минути тропал по вратата ви. Това е станало някъде към осем часа вечерта. Нищо ли не е откраднато?