Едгар Уолъс - Фантома на Лондон

Кора въздъхна — тя успя да зърне единствено големите му очи, а цялото му лице беше закрито с маска.

— Получи ли писмото ми?

— Да, питаш за шифъра — отговори тя и машинално отвори чантичката си. Но писмото беше изчезнало от там.

— Колко си разсеяна! Вероятно си го изгубила в квартирата на Мери Ленле. Отиди да го намериш, докато не е станало твърде късно!

Кора изтича по стълбите и позвъни наново.

— Върнах се — обясни тя на изненаданата Мери, — защото мисля, че съм изпуснала у вас едно писмо.

Двете започнаха да го търсят, но никъде не го намериха.

— Може би просто сте го забравили у вас — заключи Мери.

Кора се съгласи и си тръгна.

Мери затвори вратата след нея и се върна в столовата. Седна до масата и отвори чекмеджето, в което държеше приборите за хранене и което по една случайност беше отворено цяла вечер. Точно там беше паднало писмото, което те така старателно търсиха. На плика пишеше „Кора“ и не беше отбелязан никакъв адрес. Мери помисли, че той е написан в самото писмо, и го извади от плика.

Писмото представляваше малка картичка — цялата изпъстрена с цифри и знаци. Тя се сети, че това може би е някакъв шифър. Помисли си, че непознатата може би беше изпуснала писмото в момента, когато отваряше чантичката си. В следващите няколко часа Мери очакваше търпеливо непознатата гостенка да се върне обратно, но това не се случи.

Преди да си легне, тя сложи писмото в едно чекмедже на тоалетната си масичка и погълната от мисли за брат си, тутакси забрави за съществуването му.

Един месец по-късно Мери седеше в мраморното преддверие на съда и чакаше произнасянето на присъдата на Джон. Алън се приближи до нея и каза:

— Ще трябва да почакате малко.

— Колко е ужасно, Алън! — отвърна Мери и хвана ръката му.

В този момент влезе Майстер — елегантен, както винаги.

— Не е ли по-добре да влезете вътре, Уембъри. Тъкмо ще можете веднага да ни съобщите решението на съда.

На Алън му се стори, че Майстер желае да остане насаме с Мери, но не се противопостави.

— Ловък младеж! — сподели впечатлението си Майстер. — Не особено деликатен и кариерист, като всички полицаи.

— Не съм забелязала такива черти в характера му.

Майстер се усмихна иронично.

— Може би се изразявам неправилно, но трябва да признаем, че той прояви много ловкост в залавянето на Джон.

— Ловкост… Какво искате да кажете с тази дума?

— Макар това да не беше споменато в съда, Уембъри преследваше брат ви от деня на кражбата и затова беше дошъл в Ленле Корт.

— Сигурен ли сте в това, което казвате — попита Мери. — А аз мислех…

— Мислехте, че той е дошъл да ви види, като стари приятели? Скъпа Мери, трябва да разберете, че полицаят ще намери предлог за всичките си служебни пътувания и разследвания. Разбира се, ако споделите това с господин Уембъри, той ще започне да отрича.

Мери се замисли.

— Все пак не мога да повярвам в това! Алън сам ми каза, че не е свързвал името на Джон с кражбата, докато не е получил едно анонимно писмо.

— Тихо — прекъсна я адвокатът, след като видя инспектор Уембъри да се приближава към тях.

— Присъдата ще бъде съобщена след десетина минути.

Бързо, така че Майстер да не може да я прекъсне, Мери попита:

— Алън, истина ли е, че вие отдавна следите Джон?

— Не, съвсем не го подозирах до момента, в който получих едно анонимно писмо.

— И все пак, знаехте ли нещо, когато дойдохте в Ленле Корт?

— Драга Мери, защо задавате на инспектор Уембъри смущаващи въпроси — намеси се в разговора Майстер.

— Съвсем не ме смущават — отбеляза Алън. — Дойдох в семейното ви имение, за да се видя с госпожица Ленле и да й кажа за новата си работа. Да не би да смятате, че идването ми е било свързано по някакъв начин с откраднатите бисери?

— Аз като адвокат не вярвам особено на тези тайнствени анонимни писма, които полицията уж получава и които й помагат за разкриването на престъпленията!

— Полученото писмо е писано на пишеща машина и на хартия, за която разбрах някои неща. Казаха ми, че точно този вид рядко се изписва от някого в Дептфорд и че би могла да се намери в един-единствен магазин… Разказвам ви това в случай, че пожелаете да направите по-подробно разследване на историята на писмото — каза инспекторът и се оттегли.

— Какво искаше да каже той? — попита Мери.

— Нима някой е в състояние да разбере — злобно отвърна Майстер.

— От целия ви разговор разбрах единствено, че инспектор Уембъри предполага, че някой е издал Джон, нали така?