Едгар Уолъс - Фантома на Лондон

Мери се върна в празния апартамент. Болеше я главата. Приготвянето на вечерята я измори и тя съвсем изгуби желание да се храни. Но се сети, че след закуската не беше яла нищо, и се насили да хапне малко. В този момент в стаята влезе брат й. Лицето му беше намусено, но в последно време Мери беше престанала да се учудва на настроенията на Джон. Той не изчака въпроса й и веднага изрази негодуванието си.

— Бях на чай у Хамилтънови — каза той, сядайки на масата. — Посрещнаха ме хладно и с пренебрежение, а колко пъти са ни били на гости в Ленле Корт.

На Мери й стана неприятно, като чу тази новина. Винаги беше смятала, че Хамилтънови са най-добрите приятели на баща й.

— Сигурно са се държали така, защото вече сме бедни или заради бисерите на госпожа Дарнлей?

— Как ти хрумна това? Има нещо общо със скъпоценностите на старата госпожа, но те само намекнаха за това.

— Джон, нали нямаш нищо общо с това?

Гласът й изведнъж стана някак чужд. Тя с тревога очакваше отговора на брат си.

— Боже мой, ти да не смяташ, че аз съм крадецът?

Мери стана от мястото си.

— Джон, погледни ме в очите!

Погледите им се срещнаха.

— Нищо ли не знаеш за бисерите?

Той отмести поглед встрани.

— Какво очакваш да чуеш от мен? Как смееш, Мери… да ме разпитваш като крадец! Причината за това е, че поддържаш познанство с необразовани хора като Уембъри!

— Ти ли открадна бисерите на госпожа Дарнлей?

— Аз? — извика Джон.

В този миг на вратата се почука.

— Кой ли може да бъде? — тихо попита брат й.

Тя вдигна рамене и тръгна да отвори. Стори й се, че ще припадне — на вратата стоеше Алън Уембъри.

— Вие желаете да говорите с мен? — попита тя едва чуто.

— Не, търся брат ви.

Тя отвори широко вратата и той мина край нея, отправяйки се към столовата. Джон стоеше на същото място, където сестра му го беше оставила — до малката кръгла маса с приготвената вече вечеря.

— Какво ще желаете, Уембъри? — думите с мъка се откъснаха от устата му.

— Идвам от Скотланд ярд — гласът на Алън звучеше някак чуждо. — Имах важен разговор с полковник Уолфорд и му предадох съобщението, получено днес следобед. Налага се да обискирам дома ви. Утре ще дойда със специална заповед за това.

Мери изхлипа.

Джони стоеше изправен, а лицето му беше бяло като платно. С безумното си високомерие той не искаше да бъде задължен с нищо на сина на градинаря.

— Бисерите са в куфара под леглото ми — отрони той. — Вие знаете това със сигурност, в противен случай не бихте дошли. Ако ви доставя удоволствие да арестувате сина на човека, в чиято къща сте се родил — моля.

Той се обърна, отиде в стаята си и след малко се върна с малка кутийка, която постави на масата. Алън беше развълнуван от трагедията, която се разиграваше в това малко семейство. Погледна Мери с болка.

— Джон, как можа да извършиш подобно престъпление? — попита тя.

Той нервно сви рамене.

— Няма смисъл да се вдига шум. Навярно в онзи момент аз самият не съм съзнавал какво правя.

Джон Ленле се обърна, стисна в обятията си сестра си и я целуна. В този момент брат и сестра не знаеха кога отново ще бъдат заедно.

Нито Алън, нито Джон промълвиха дума до полицейския участък.

Джон само попита.

— Кой ме е издал?

— Получихме сведения. Нямам право да ви разкривам имена.

— И вероятно сте ме следили още от онази злополучна вечер? — прибави Джон. — Пожелавам ви повишение в службата.

Но в полицейския участък той се поуспокои и попита.

— Какво ме заплашва за това деяние, Алън?

Алън беше уверен, че нищо не можеше да спаси момчето от каторжна работа.

Беше едва единадесет часа вечерта, когато той излезе от участъка и с бързи крачки се отправи към дома на Майстер.

Зад високата каменна стена той можеше да види прозорците на горния етаж. Един от тях светеше.

Алън помисли, че може би Майстер приема някой от многобройните си странни клиенти, промъкнал се в дома през таен вход, разположен някъде встрани от къщата.

Като пресичаше улицата, Алън видя как от стената се отдели тъмна фигура. За негова голяма изненада непознатият не се спусна да бяга, след като го видя, а изчака спокойно Алън да го освети с фенерчето си.

Мъжът се оказа строен брюнет с малка брадичка.

— Кой сте вие и какво правите тук?

— Аз мога да ви задам същия въпрос — отговори непознатият.

— Аз съм инспектор от полицията — каза Алън.

Непознатият се изсмя и каза:

— Позволете да ви се представя — инспектор Блис от Скотланд ярд, а вие навярно сте инспектор Уембъри.