Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Не зная колко съм чакал в тъмното, но доколкото мога да преценя, около единайсет часа чух външната врата да траква лекичко и тихи стъпки в преддверието. Знаех, че не е Милбърг, той е едър. Този се движеше като котка. Всъщност не чух вратата на спалнята да се отваря. Със сярната киселина на столчето до мен чаках да светне лампата, но не стана нищо. Тогава ме прихвана нещо и тръгнах към човека, влязъл в стаята. Преди да се усетя, някой ме сграбчи и ме задуши, помислих, че е Милбърг, който ме е забелязал още първия път и се е върнал да ме пипне. Опитах се да го изтикам, но той ме халоса по брадата. Толкова се уплаших, че шумът ще събуди хората и ще дойде полицията, та явно съм си изгубил ума. Преди да разбера какво става, измъкнах револвера от джоба си и стрелях от упор. Чух шум от падащо тяло. Пистолетът още беше в ръката ми и първото, което направих, беше да се отърва от него. Напипах в тъмното кошница на крачета, пълна с памучни и вълнени конци и какви ли не други неща. Набутах револвера на дъното, а сетне тръгнах слепешком през стаята и запалих лампата. В същия момент чух отново, че в ключалката се обръща ключ. Хвърлих само един поглед към тялото, паднало по лице, и се мушнах в нишата. Влезе Милбърг. Застана с гръб към мен, не виждах лицето му, когато обърна тялото. Зърнах го как взема нещо от чекмеджето и го омотава около трупа, видях го да сваля сакото и жилетката, но едва когато излезе и аз се измъкнах от нишата, разбрах, че мъжът, когото съм убил, е милият господин Лайн. Сигурно съм полудял от мъка. Не знам какво съм правил. Мислех си само за едно — все има някакъв шанс той да не е мъртъв, трябва да го закарам в болница. Бяхме обсъждали плана за влизането му в апартамента и той ми обясни как ще докара колата отзад. Втурнах се навън през задния вход. И наистина, колата беше там, наоколо нямаше жива душа. Върнах се в спалнята, вдигнах го на ръце и го отнесох в колата, като го подпрях на седалката. Сетне се върнах и взех сакото и жилетката, които метнах до него. Намерих в колата ботинките му и тогава за първи път забелязах, че е обут в плъстени пантофи. Бил съм шофьор на такси и затова зная да управлявам автомобил, така че след няколко минути се носех по Еджуеър Роуд на път за болницата «Сейнт Джордж». Свих през парка, защото не исках хората да ме видят, и когато стигнах до едно място, където нямаше жив човек, спрях колата да погледна Лайн. Разбрах, че е мъртъв. Останах с него в колата близо два часа, плаках както никога през живота си, а сетне, след време, се съвзех, отнесох го и го положих на тротоара, на известно разстояние от автомобила. Останал ми беше достатъчно разум да се сетя, че ако го намерят мъртъв при мен, зле ми се пише, но не ми се щеше да го оставя, затова, след като му скръстих ръцете, поседях до него още час-два. Изглеждаше ми толкова самотен и студен, сърцето ми се късаше, като си помислех, че трябва да го напусна. На зазоряване видях леха с жълти нарциси, откъснах няколко и ги положих върху гърдите му, защото го обичах.“

Тарлинг свърши да чете и погледна помощника си.

— Ето го края на загадката с нарцисите — заключи той. — Едно доста просто обяснение, Уайтсайд. Между другото, това оневинява нашия приятел Милбърг, който, както изглежда, ще се измъкне без присъда.

След седмица двама души се разхождаха бавно покрай високия морски бряг. Бяха вървели дълго в пълно мълчание, когато Одет Райдър се обади:

— Много бързо се уморявам. Нека поседнем.

Тарлинг послушно се отпусна до нея.

— Видях тази сутрин във вестниците, господин Тарлинг, че сте продали универсалния магазин „Лайн“.

— Така е — потвърди Тарлинг. — Има много причини, поради които не искам да се хващам с магазина, нито пък да оставам в Лондон.

Тя не гледаше към него, играеше си със стръкчетата трева, които бе откъснала.

— В чужбина ли заминавате? — попита тя.

— Заминаваме — поправи я Тарлинг.

— Заминаваме? — погледна го изненадано Одет. — Кои заминаваме?

— Имам предвид себе си и момичето, на което се обясних буйно в любов в Хартфорд — уточни Тарлинг и тя сведе очи.

— Тогава помислих, че сте ме съжалили — рече Одет — и това до голяма степен ви е подтикнало да направите необузданото си обяснение в… в…

— Любов може би? — подсказа Тарлинг.

— Това е думата — потвърди тя леко усмихната. — Че го правите, подтикнат от огромната ми мъка.

— Направих го — рече Тарлинг, — защото те обичам.

— Къде отивате… отиваме? — попита неловко Одет.