Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Аз не знам за никакво самопризнание — рече с укор той.

— Продължавайте — намеси се Тарлинг. — После ще ви обясня.

— Предварително изпратих телеграма на майката на момичето, че то няма да пристигне същата вечер. Телеграфирах и на господин Лайн — молех го да се срещнем в жилището на госпожица Райдър. Позволих си да подпиша телеграмата с нейно име, смятах, че това ще го накара да дойде.

— А и ще ви прикрие — поясни Тарлинг, — та името ви да не се замесва в тази история.

— Да — потвърди Милбърг, сякаш дотогава не му беше хрумвало, — да, така е. Отпратих набързо госпожица Райдър. Помолих я да не се мярка около жилището си и обещах да й взема нещата, необходими за пътуването, и да ги занеса с такси на Чаринг Крос.

— Ясно — каза Тарлинг, — значи вие подредихте куфара?

— Наполовина — поправи го Милбърг. — Видите ли, бях забравил кога потегля влакът. Едва докато стягах багажа, се сетих, че няма да стигна навреме на гарата. Бях се уговорил е госпожица Райдър, че ако не успея да отида, ще й се обадя по телефона петнайсет минути преди тръгването на влака. Тя трябваше да ме чака във фоайето на един хотел наблизо. Надявах се да стигна поне час преди потеглянето на влака, защото не исках да привличам вниманието върху себе си или… върху госпожица Райдър — добави той. — Когато си погледнах часовника и разбрах, че ще закъснея, оставих куфара както беше приготвен наполовина и отидох да се обадя по телефона от станцията на метрото.

— Как влязохте и излязохте? — поинтересува се Тарлинг. — Портиерът твърди, че не е видял никого.

— Влязох от задния двор — обясни Милбърг — Всъщност няма нищо по-просто от това да влезеш в сутеренния апартамент на госпожица Райдър отзад, откъм конюшните. Всички наематели имат ключове от задната врата, за да вкарват и изкарват велосипедите си и да прибират въглищата.

— Зная това — прекъсна го Тарлинг. — Продължавайте.

— Малко избързвам — поде господин Милбърг. — Отворих дума за багажа и се отплеснах. Та след като се разделих с госпожица Райдър, прекарах вечерта да усъвършенствам плановете си. Няма никакъв смисъл — Милбърг махна нехайно е ръка — да ви излагам доводите, които имах намерение да изтъкна пред господин Лайн.

— Ако сред тях не е било предателството на госпожица Райдър, да не се казвам Тарлинг. Наясно съм какви доводи сте се канели да изтъкнете.

— Тогава, господин Тарлинг, позволете да ви поздравя, имате дарбата да четете мисли — заяви Милбърг, — защото не съм разкрил тайната си пред никого. Но не за това става дума. Имах намерение да се примоля на господин Лайн. Имах намерение да му напомня всичките години, когато съм служил вярно на неговия свят баща, а ако самопризнанието ми не бъдеше прието и той продължеше да държи на плана си за отмъщение, то тогава, господин Тарлинг, щях да се застрелям пред очите му.

Милбърг го заяви с изключителен драматизъм, но той не направи впечатление на Тарлинг, а Уайтсайд вдигна поглед от бележките си и в очите му пробяга присмехулна искра.

— Изглежда, вашето хоби е да подготвяте самоубийства и да се отказвате от тях — рече той.

— Съжалявам, че ви чувам да говорите така непочтително по един толкова сериозен въпрос — укори го Милбърг. — Както казах, чаках малко повече, отколкото трябваше, но държах да се мръкне, преди да вляза в жилището. Направих го лесно, защото Одет ми даде ключа си. Открих лесно куфара й — беше на един рафт в трапезарията — и го сложих на леглото. Заех се да редя багажа, не бе лесно, защото не съм запознат с подробностите от дамския тоалет — слагах нещата, от които тя според мен щеше да има нужда по време на пътуването. По едно време се сетих, че съм забравил кога потегля влакът, погледнах си часовника и за свой ужас видях, че ще закъснея. За щастие, както вече ви казах, се бях уговорил с Одет да й се обадя.

— Един момент — прекъсна го Тарлинг. — Как бяхте облечен?

— Как бях облечен ли? Нека помисля. Носех костюма, с който съм сега — каза Милбърг, — а също палто, защото, ако си опомняте, нощта беше студена и мъглива.

— Къде беше револверът?

— В джоба на палтото — отговори веднага Милбърг.

— С палто ли стояхте?

Милбърг се замисли.

— Не. Бях го окачил на куката в единия край на леглото, близо до нишата, която госпожица Райдър използва за дрешник.

— А когато отидохте да се обадите по телефона, облякохте ли си палтото?

— Не, напълно съм сигурен — отговори с готовност Милбърг. — Помня, след това си казах колко глупаво е от моя страна да дойда с палто и да не го облека.