Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Продължавайте — подкани го Тарлинг.

— И така, отидох на станцията, обадих се в хотела и за моя изненада и раздразнение госпожица Райдър не отговори. Попитах портиера, който вдигна телефона, дали е виждал във фоайето млада дама, облечена по такъв и такъв начин, а той отговори отрицателно. Ето защо — натърти Милбърг — ще се съгласите, че е възможно госпожица Райдър да не е била на гарата или в хотела, възможно е и да се е върнала.

— Кажете фактите — прекъсна го Уайтсайд. — Разполагаме с достатъчно предположения. Кажете какво стана, а ние ще си направим изводите.

— Чудесно, сър — откликна любезно Милбърг. — Когато свърших с телефонния разговор, минаваше девет и половина. Сигурно си спомняте, бях телеграфирал на господин Лайн да се срещнем в единайсет. Очевидно нямаше защо да ходя в апартамента, щях да се върна там няколко минути преди идването на господин Лайн, за да му отворя. Току-що ме попитахте, сър — обърна се той към Тарлинг, — дали съм облякъл палтото си и сега мога категорично да заявя, че не бях с палто. Тъкмо се връщах към жилището с намерението да го взема, когато видях, че зад блока са се събрали хора. Както вече ви казах, нямах намерение да привличам вниманието, затова изчаках да се разотидат служителите от таксиметровата компания, която използва бившите конюшни за гараж. Но не е особено приятно да чакаш в студена пролетна вечер на ъгъла на бивша конюшня. Разбрах, че пресечката няма да се опразни скоро, затова се върнах на улицата, тръгнах да се разхождам и стигнах до едно кино. Аз съм голям любител на киното — обясни Милбърг — и макар да не ми беше до забавления, реших, че филмът може да е приятен. Забравил съм как се казваше…

— Засега не е необходимо да го знаем — обади се Тарлинг. — Бъдете така добър да сте по-кратък.

Милбърг замълча за момент.

— Сега стигам до най-необикновения факт — продължи той, — така че имайте предвид всяка подробност, която ще ви съобщя. В мой интерес е извършителят на това ужасно престъпление да си получи заслуженото…

С нетърпелив жест Тарлинг спря изтърканите фрази на господин Милбърг, но той съвсем не се смути.

— Когато се върнах при конюшните, там вече нямаше жива душа. Пред вратата към склада и мазетата беше спряла двуместна кола. Във и около нея нямаше никого и аз я огледах с любопитство — изобщо не се сетих, че колата е на господин Торнтън Лайн. Онова, което ме заинтересува, бе, че задната врата на сградата беше отворена, а аз я бях заключил. Зееше вратата към сутерена, така де, това си е най-обикновен сутерен, откъдето трябваше да мина за жилището на Одет. Отворих вратата на апартамента — продължи внушително Милбърг — и влязох. На излизане бях угасил лампата, но за своя изненада видях през прозорчето над вратата на спалнята на Одет, че вътре свети. Натиснах дръжката и още преди да вляза, усетих острата миризма на изгорял барут. Първото, на което се спря погледът ми, беше паднал на пода човек. Лежеше по корем, обърнах го и за свой ужас видях господин Торнтън Лайн. Беше в безсъзнание, от раната на гърдите му течеше кръв — уточни Милбърг. — За момент помислих, че е мъртъв. Ако кажа, че бях потресен, едва ли ще предам съвсем точно вълнението си. Първата ми мисъл — а първите мисли понякога са най-правилните — беше, че го е застреляла Одет Райдър, която по някаква причина се е върнала. Но в стаята нямаше никого, а забелязах и едно странно обстоятелство, което ще споделя с вас — прозорецът към двора беше широко отворен.

— Той е с дебели решетки — рече Тарлинг, — така че никой не би могъл да избяга оттам.

— Разгледах раната — продължи Милбърг, след като кимна в знак на съгласие с Тарлинг, — и разбрах, че е смъртоносна. Но според мен господин Торнтън Лайн още беше жив. После ми дойде наум да спра кръвотечението, затова издърпах някакво чекмедже и извадих първото, което ми попадна — една нощница. Трябваше ми тампон и използвах две от носните кърпички на Одет. Първо му свалих сакото и жилетката, задача, която не се оказа лесна, а след това го превързах колкото можах. Знаех, че положението му е безнадеждно, нещо повече — добави трезво Милбърг, — според мен беше мъртъв още преди да съм го превързал. Докато се занимавах с него, не ми беше до това да мисля за ужасното положение, в което щях да изпадна, ако някой влезеше в стаята. Но щом си дадох сметка, че всичко е безнадеждно, и ми остана секунда време да помисля, ме обхвана безумна паника. Грабнах палтото от куката, побягнах от стаята, излязох през задната врата на уличката и се върнах в Камдън Таун — бях смазан психически и физически от преживяното.