Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

Когато Тарлинг се върна в жилището си, все още нямаше вести от Лин Чу. Уайтсайд го чакаше да му съобщи, че е вкарал Милбърг в ареста и на следващия ден ще му предявят обвинението.

— Не проумявам какво се е случило с Лин Чу. Трябваше вече да се е върнал — рече Тарлинг.

Беше един и половина след полунощ, а когато се обадиха в Скотланд Ярд, оттам не можаха да им дадат никакви сведения.

— Възможно е, разбира се — продължи Тарлинг, — Стей да е отишъл с колата в Хартфорд. Този човек съвсем е полудял и е опасен.

— Всички престъпници са повече или по-малко смахнати — заключи философски Уайтсайд. — Чудя се този защо откачи.

— От обич — отговори Тарлинг.

Събеседникът му го изгледа с изненада и повтори недоверчиво.

— От обич ли?

Тарлинг кимна.

— Без съмнение Сам Стей е обожавал Лайн. До лудост го е довел шокът от неговата смърт.

Уайтсайд замислено забарабани с пръсти по масата.

— Какво мислите за разказа на Милбърг? — попита той и Тарлинг сви рамене.

— Много ми е трудно да преценя — заяви детективът. — Този човек говореше така, сякаш казва истината, и нещо ми подсказва, че не лъже. И все пак цялата тази история е неправдоподобна.

— Милбърг, разбира се, е имал време да измисли една много хубава история — предупреди Уайтсайд. — Щрака му главата, умен е и едва ли би ни разказвал небивалици, които надхвърлят вероятното.

— Тогава кой е убил Торнтън Лайн?

Тарлинг стана и махна отчаяно с ръка.

— Очевидно не сте по-близо до разкриването на загадката от мен, но аз вече си имам предположение, което може и да звучи фантастично…

По стълбището се чуха леки стъпки, Тарлинг отиде при вратата и я отвори.

Влезе Лин Чу, както винаги спокоен и непроницаем — освен че челото и дясната му ръка бяха бинтовани, по нищо не личеше, че е преживял трагедия.

— Здрасти, Лин Чу — обърна се към него Тарлинг на английски, — ти да не си ранен?

— Леко — потвърди китаецът. — Ще бъде ли така добър господарят да ми даде цигара? Изгубих моите при боричкането.

— Къде е Сам Стей?

Преди да отговори, Лин Чу запали цигарата, духна клечката кибрит и я сложи внимателно в пепелника в средата на масата.

— Този човек спи на Терасата на нощта — каза простичко той.

— Мъртъв ли е? — възкликна Тарлинг.

Китаецът кимна.

— Ти ли го уби?

Лин Чу отново замълча и издуха облак цигарен дим във въздуха.

— Умирал е от много дни — така ми каза лекарят в голямата болница. Ударих го няколко пъти по главата, ала не много силно. Той ме поряза с нож, но нищо.

— Значи Сам Стей е мъртъв? — рече замислено Тарлинг. — Е, отстранен е един източник на опасност за госпожица Райдър, нали, Лин Чу?

Китаецът се усмихна.

— Това отстранява много неща, господарю, защото главата на този човек се избистри, преди той да умре.

— Искаш да кажеш, че пак е станал нормален?

— Стана нормален, господарю — потвърди Лин Чу, — и поиска да говори на хартията. Затова големият декар в болницата изпрати да повикат съдия или човек, който издава присъди.

— Магистрат ли?

— Да, магистрат — кимна Лин Чу, — дойде едно дребно старче, което живее съвсем близо до болницата, роптаеше, че било късно. Освен това дойде и друг, който пише много бързо в една тетрадка, а когато човекът умря, написа още по-бързо на една машина тези листове и ми ги даде да ти ги донеса, другите остави за себе си и за съдията, дето разпита човека.

Потършува в джоба на блузата си и извади свитък листове, написани на пишеща машина.

Тарлинг взе документа и видя, че се състои от няколко страници. Сетне вдигна очи към китаеца.

— Първо ми кажи какво се случи, Лин Чу. Можеш да седнеш.

Лин Чу направи своя лек скован поклон, дръпна един от столовете, наредени до стената, и седна на почтително разстояние от масата, а Тарлинг, който забеляза колко бързо изпуши цигарата, му подаде кутията.

— Трябва да знаеш, господарю, че против твоето желание и без знанието ти хванах широколикия и го подложих на разпит. Подобни неща не се вършат във вашата страна, но реших, че ще е най-добре, ако бъде казана истината. Затова се приготвих да го подложа на изтезание, но той ми съобщи, че малката жена е в опасност. Ето защо го оставих — не мислех, че ваша премилост ще се върне до сутринта, и отидох в голямата къща, където държаха малката жена, но щом стигнах ъгъла, го видях да влиза в една бърза кола. Тя потегли под носа ми и трябваше да тичам, защото вървеше като хала. Успях обаче да се хвана отзад и когато тя спря, преди да пресече улицата, се покатерих по задницата и се проснах върху покрива. Хората май ме видяха и викнаха на шофьора, ала той не ги чу. Лежах така дълго и колата излезе от града, а след това се върна, но преди да се върне, спря и видях човека да говори разгневено с малката жена. Реших, че ще й направи нещо, и се приготвих да скоча върху му, ала тя потъна в селенията на съня, той я вдигна и я сложи обратно в колата. После се върна в града, отново спря и влезе в някакъв магазин — според мен да телефонира, защото там имаше една от онези сини табели, дето висят пред магазините, в които телефонът може да се използва от всеки. Докато той беше вътре, слязох от покрива и вдигнах малката жена, свалих ремъците от ръцете й и я скрих в един вход. После заех мястото й. Карахме много дълго, най-сетне спряхме до висока стена и тогава, господарю, се сбихме — каза спокойно Лин Чу. — Трябваше ми много време, за да се преборя с него, а после ми се наложи да го нося. Натъкнахме се на един полицай и той ни закара с друга кола в болницата, където превързаха раните ми. После дойдоха да ми кажат, че човекът умирал и искал да види някого, защото нещо му тежало и имал нужда да намери мир. Така той разказа това, господарю, а онзи писа цял час. Сетне малкият човек с бялото лице отиде при бащите си.