Едгар Уолъс - Убийството с нарцисите

— Тоест не признавате нищо?

— Не признавам нищо — съгласи се Милбърг най-сериозно. — Достатъчно е, че господин Лайн ме подозираше и бе готов да наеме детектив, който да ме хване в злоупотреби, както се изрази той. Вярно е, че живея нашироко, притежавам две къщи, една в Кадмън Таун и една в Хартфорд, но играх на борсата, и то много успешно. Аз, господа, съм чувствителен човек и фактът, че нося отговорност за някои нередности, не ми даваше мира. Знаех, да речем, че някой краде от фирмата, но не бях в състояние да го открия. Носех морална отговорност за финансовото състояние на универсален магазин „Лайн“ и това ме правеше особено нещастен.

— Говорите като по книга — обади се Уайтсайд, — аз например не вярвам на нито една дума, казана от вас. Смятам, че сте крадец, Милбърг, но карай, продължавайте сладките си приказки.

— Благодаря — рече саркастично Милбърг. — Е, господа, нещата загрубяха. Чувствах своята отговорност, знаех, че някой краде от магазина. Досещах се, че по всяка вероятност подозират мен, и онези, които са ми скъпи — тук гласът му потрепери за миг, сетне стана дрезгав, — че онези, които са ми скъпи — повтори той, — ще пострадат заради моите пропуски. Уволниха госпожица Одет Райдър, защото покойният господин Лайн се опита да се сближи с нея и тя му отказа. Господин Лайн насочи цялата си ярост срещу момичето и тогава ми хрумна нещо. Вечерта след разговора, говоря ви за разговора, който господин Тарлинг имаше с покойния господин Лайн, работих до късно в службата. Всъщност разчиствах бюрото на господин Лайн. По едно време излязох от кабинета и когато се върнах, го намерих в мрак. Включих отново лампата и открих на бюрото някакъв страховит револвер. В показанията, които дадох пред вас, господине — обърна се той към Тарлинг, — заявих, че не съм го намирал, нещо повече, изразих пълно неведение, че съществува такова оръжие. Със съжаление трябва да призная, че ви излъгах. Наистина намерих револвера, сложих го в джоба си и го отнесох у дома. Твърде вероятно е господин Лайн да е бил застрелян с него.

Тарлинг кимна.

— По този въпрос нямах никакви съмнения, Милбърг. Вие притежавате и автоматичен пистолет, закупен след убийството от магазина на Джон Уодъм на Холбърн Съркъс.

Милбърг наведе глава.

— Съвършено вярно, сър — заяви той. — Притежавам оръжие. Водя много самотен живот и…

— Не е необходимо да ми обяснявате. Само ви казвам — съобщи Тарлинг, — че зная откъде сте се сдобили с пистолета, с който стреляхте по мен в нощта, когато доведох Одет Райдър от Ашфорд.

Милбърг затвори очи и на лицето му се изписа явно примирение — примирението на човек, с когото се отнасят зле и когото обвиняват несправедливо.

— Според мен е за предпочитане да не повдигаме спорни въпроси — рече той. — С ваше разрешение ще се придържам към фактите.

Тарлинг би се изсмял на върховната наглост на този човек, но от двойното напрежение, което изпитваше, ставаше все по-раздразнителен. Стига Милбърг да не обвиняваше Одет Райдър в убийството, той щеше да го остави да прави самопризнанията си на Уайтсайд и щеше да тръгне да издирва таксито, карано от Сам Стей.

— И така — продължи Милбърг, — отнесох револвера у дома. Трябва да разберете, че бях на ръба на нервна криза. Съзнавах много добре отговорността си, а също, че ако господин Лайн не приеме моите уверения, че съм невинен, не ми остава друго, освен да напусна този свят.

— С други думи, имахте намерение да се самоубиете, така ли? — попита го Уайтсайд.

— Вие определихте много точно моето състояние — потвърди тежко-тежко Милбърг. — Госпожица Райдър бе уволнена, аз бях пред разорение. Майка й също щеше да пострада — такива мисли ми минаваха през ума, докато седях в скромната си трапезария в Камдън Таун. Тогава ми хрумна нещо. Запитах се дали Одет Райдър обича достатъчно майка си, за да направи една велика саможертва, да поеме върху себе си цялата отговорност за нередностите в счетоводството на универсалния магазин „Лайн“ и да замине за Европа, докато утихне скандалът. Имах намерение да се видя с нея на другия ден, но още се съмнявах дали ще приеме моето предложение. Днешните млади хора — заяви нравоучително той — са ужасни егоисти. Случи се, че я хванах тъкмо когато заминаваше за Хартфорд, и й казах какво съм намислил. Естествено, бедното момиче се уплаши, но с готовност прие предложението ми и подписа самопризнанието, което вие, господин Тарлинг, така предвидливо изгорихте.

Уайтсайд погледна към Тарлинг.