Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

— Вие ми пречите! — избухна Цвайман. Ноздрите му се разшириха и той буквално изплюваше думите към отсрещната страна на масата. — Арабите са смъртоносен рак, който трябва да бъде изрязан!

Премиерът беше свикнал с изблиците на своя министър на отбраната и без да му отговори, се обърна към медийния си съветник.

— Какво показват сондажите на общественото мнение?

— Три към едно в полза на преки действия срещу палестинците, господин министър-председател.

Министърът на отбраната отново изсумтя и със самодоволно изражение се облегна назад в стола си.

Над заседателната маса се спусна тишина, докато накрая не я наруши премиерът.

— Смятам, че и двете страни имат своите аргументи — каза Гебин в опит да примири двете фракции в кабинета. — Ясно е, че е опасно да вземем мерки срещу Деир Азун, особено ако има много жертви. Също така е ясно, че не можем просто да стоим със скръстени ръце и да допуснем тези нападения да продължават. — Той се обърна към Йоси. — Казвате, че подозирате три къщи в селото, така ли?

— Да, господин премиер, но само ги подозираме. Източникът ни не е сигурен.

— Щом ги подозирате, трябва да ги разрушим. И ако това не е достатъчно, да разрушим цялото село — заяви Цвайман.

— Като имаме предвид това… — Министър-председателят отново се въздържа да отговори на гръмогласния морж насреща му и този път погледна началника на генералния щаб, генерал-лейтенант Халеви, по-дребна версия на Цвайман. — Предлагам операция с ограничен мащаб — нареди премиерът. — Селото да бъде обкръжено и окупирано, но не завинаги. Обитателите на заподозрените къщи да бъдат взети за разпит и войниците да бъдат инструктирани да използват минимум насилие. — Гебин отново се обърна към медийния съветник. — Тези нареждания да бъдат разпространени до чуждестранните медии, но едва след провеждането на операцията. — Той обходи с поглед лицата около масата. Всички мълчаха. — Ако няма нищо друго, ще се срещнем по същото време утре.

Йоси изпитваше силно безпокойство. Докато премиерът издаваше заповедите си за сдържаност, очите на министъра на отбраната блестяха от неприкрита омраза.

Деир Азун

Пръстта на Самарските хълмове на Западния бряг беше червена и суха. Когато слънцето започна да залязва зад планината, сгушила палестинското селце Деир Азун, Юсеф Сартави събра последните горчиви черни маслини от мрежите, опънати под възлестото криво дърво, което бе обрулил. Ручейчета пот се стичаха по голите му гърди и гръб, попивайки в предницата на избелелите му широки шорти. Той се изправи в целия си ръст от метър осемдесет и шест и разкърши рамене, за да облекчи тъпите болки в мускулите си, и за миг облегна чело върху грубата кора на старото дърво. Също като четири поколения в рода му преди него и като гърците и римляните векове преди това, Юсеф нарами старата кошница с маслини. Напуканите му кожени обувки вдигаха облачета червен прах, докато решително крачеше по склона на бащиния му хълм между дърветата.

— Мохамед!

Три реда нататък сепнато се надигна десетгодишния му брат. На детското му лице се беше изписало гузно изражение.

— Сами няма да се съберат, нали знаеш.

Мохамед засрамено се изправи на крака.

— Просто бях седнал да поотдъхна — придаде си възмутен вид той.

— Сигурно затова беше заспал — възрази Юсеф, но го каза без злоба.

На двайсет и една, той бе второто от петте деца в семейството и като палестинец, беше един от късметлиите. Родителите му бяха работили дълго и усърдно, за да осигурят образование на всичките си деца, и сега Юсеф следваше в колежа в Назарет, където щеше да получи подготовка като звукозаписен инженер. През ваканциите се прибираше вкъщи да помага за събиране на реколтата. Между него и малкото му братче Мохамед имаше две сестри, Лиана, която тъкмо навършваше петнайсет, и седемнайсетгодишната Рая. Най-големият им брат Ахмед се подготвяше за духовник и следваше последна година в университета „Ал Кудс“ в Рамала. Днес Ахмед се прибираше вкъщи за рождения ден на Лиана. Щеше да е чудесно да се видят, помисли си Юсеф. И отново да почувства, че има семейство.

Когато наближи старата дъсчена барака с пресата, младият палестинец чу специфичния тътен на голямото гранитно колело, „хаджар ал-бад“. Семейното магаре се тътреше по утъпканата кръгла пътека, упорито смилайки маслините на каша. Кожените ремъци и дървеният ярем негодуващо скърцаха под тежестта на колелото. Юсефовият баща Абдула Сартави прекарваше кашата през старата ръчна преса. Той не беше толкова висок, колкото синовете си, ала бе слаб и як, широкоплещест и мускулест след дългогодишния труд в маслиновата гора. Тъмната му, късо подстригана коса беше прошарена и палестинското слънце беше оставило печата си върху лицето му. Абдула Сартави бе човек с непоколебим морал и беше предал непоклатимата си вяра в Аллах и исляма на семейството си, което въпреки израелската окупация на палестинската земя и постоянната заплаха от война и бунтове даваше на рода Сартави чувство за цел, достойнство и надежда.