Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

— No. E testamento di Dio! Такава е волята Божия! — разпалено възрази тя.

Синьора Фарини беше председателка на епископския Дамски съюз и ръководителка на „Дружината на Волята Божия“. Предишната седмица синът на синьора Маринети беше пострадал при падане в училище и това бе ясно и неопровержимо доказателство какво сполетява семейство, пропуснало неделната меса. За мнозина добри граждани на Трикарико всичко, което се случваше в живота им, ставаше по Божия воля. За вярващите Бог беше всевиждащ и всезнаещ. Отбелязваше се всяка мисъл, всяко прегрешение. Ако умреше дете или се срутеше сграда, това бе Божие наказание за греховните трикариканци. Възмездие, задето не са били достойни за Господ.

— Нали, Алегра? — попита синьора Фарини, позовавайки се на по-добрите познания на момичето по всички теологични въпроси.

— Може и двете да сте прави — дипломатично отговори послушницата. Много пъти беше участвала в този вечерен ритуал и нямаше желание да взима страна.

Минаваше девет, когато се върна по паянтовия мост на слабата светлина на джобното си фенерче. През нощта неспокойно се мята в леглото, чудейки се защо я вика майка Алберта, докато умът й се бунтуваше срещу ограниченията на Църквата. Accettazione и testarda.

Въпреки нервността си Алегра твърдо почука на отворената врата на кабинета.

— Искали сте да ме видите, преподобна майко?

— Влез, дете мое, седни — без да вдига поглед, я покани майка Алберта и продължи да пише.

Тя беше слаба, строга наглед жена. Дори когато седеше, острите като нож ръбове на одеждите й оставаха идеално прави и изпод стегнатото й було не се подаваше нито един сив косъм. Гласът на майката игуменка звучеше дружелюбно и Алегра седна малко по-спокойно на дървения стол. Докато чакаше в оскъдно мебелирания кабинет, тя се взираше в простото дървено разпятие на варосаната стена зад по-възрастната монахиня.

Когато свърши да пише, майка Алберта остави очилата си със стоманени рамки върху листа хартия пред себе си и сключи ръце на бюрото. Тя впери очи в момичето и най-после заговори:

— Преди време получих писмо от нашия епископ. Изглежда, че светият отец е загрижен как нашата майка Църквата по-добре да се обръща към младежите в нашето общество и особено в нашите университети. Няколко млади свещеници и монахини ще получат стипендии за следване. — Майка Алберта мъчително преглътна и погледът й стана твърд.

Ако зависеше от нея, просто щеше да отговори, че няма подходящи кандидати, ала епископът настояваше, отбелязвайки, че една послушница от нейния орден е получила най-високите оценки по естествени науки и математика в цялата област. Номинирането на Алегра бе станало причина за сериозни търкания между волевата майка игуменка и също толкова волевия епископ, но накрая тя беше принудена да отстъпи.

— Ти си избрана да постъпиш в „Ка Гранда“, миланския държавен университет. Ще следваш магистърски курс по философия на религията и възможностите ти са археология и химия, въпреки че не ми е ясно каква полза може да имаш от химията. Следването ти ще продължи шест години. — Майка Алберта шумно изсумтя.

— Аз ли, преподобна майко? В Милано?! — ахна Алегра.

— Бих предпочела да следваш в някой от нашите прекрасни католически университети, но ме увериха, че опасностите на държавните учебни заведения напълно са взети предвид — тихо рече майката игуменка и впери строгия си поглед в момичето. — Въпреки това, дете мое, тези опасности не бива да бъдат подценявани. — От устата на майка Алберта това почти се равняваше на неподчинение към Рим. — Ти си избрана не само заради оценките ти в училище, но и заради способността ти да устояваш на съблазните на един опасен свят.

— Няма да ви подведа, преподобна майко, обещавам!

— Убедена съм в това, дете мое. Заминаваш през новата година и нашите молитви ще бъдат с теб. Ще ни липсваш — прибави тя, една от редките й прояви на топлота. Майка Алберта отново си сложи очилата, с което даде знак за край на разговора.

Алегра бе изживяла всичките си деветнайсет години в Трикарико. Сега нейната Църква беше взела решение, което щеше да окаже огромно влияние върху живота й. Макар да й бе тъжно, че напуска всичко, което някога беше познавала, в гърдите й пърхаха пеперудите на вълнението и знаеше, че Господ иска от нея да отиде и опознае света извън нейния манастир и родно село. И момичето за пръв път не оспори решението.

В света, който Алегра скоро щеше да открие, представата за Божията воля се използваше по различни начини. В Израел — за политически цели, като обяснение на защитата на интересите на светски политици. Знаците в Близкия изток се трупаха.