Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

— Ще помоля майката игуменка да включи дъжда в списъка ни с молитви — предложи вечната оптимистка Алегра.

— Навсякъде е същото — рече майка й. Катерина Басети бе толкова ниска и топчеста, колкото мъжът й беше висок и длъгнест. — Синьора Багарела казва, че било заради Ел Ниньо.

— Синьора Багарела — изсумтя Мартино. — Тя пък какво знае! Това е обикновена суша. Ни повече, ни по-малко.

— Обаче сега се засушава по-често, татко. Едва миналата седмица имаше една статия в „Ла Газета“ — възрази Алегра, ядосана от пословичния инат на баща й. — Глобалното затопляне се свързва с Ел Ниньо и изсичането на горите. В долината на Амазонка унищожават над шест милиона акра годишно. Това са седем футболни игрища в минута!

— Четеш прекалено много, la mia sorella picolla — смъмри я най-големият брат Антонио, скришом горд от умната си „сестричка“. Той често се забавляваше със страстната й защита на екологията и десетки други каузи, които според него бяха еднакво шантави.

— А вие, момчета, не четете достатъчно — сгълча ги майка им. — Жабите изчезват и това е сигурен знак, че горите не са достатъчни. — И тя беше чела статията в „Ла Газета дел Медзоджорно“.

Вечерята свърши и Мартино Басети се изправи и постави старата си смачкана филцова шапка върху сивата си, вчесана надолу коса.

— Това е обикновена суша и синьора Багарела ще стори добре да си гледа плетката — упорито измърмори той на тръгване към горната пиаца.

— Buonasera, Papà — извика Алегра след отдалечаващата се фигура на баща си.

Мартино Басети й махна с ръка, без да се обърне, вече мислейки какво ще прави тази вечер. Откакто момичето се помнеше, винаги след вечеря той извървяваше късото разстояние или до кръчмата, или до il cinema — първия понеделник на месеца. Ежемесечният уестърн бе „само за мъже“ и цялото мъжко население на селото сядаше заедно от двете страни на мъждукащата киномашина, чийто лъч пронизваше завесата от цигарен дим, преди колебливо да стигне до очуканата мазилка на стената.

— Не виждам защо уестърните да са само за мъже — непокорно подхвърли Алегра.

— Защото така каза епископът — самодоволно заяви Енрико.

Той бе само с една година по-голям от нея и двете „средни“ деца постоянно се дърлеха. Предишната седмица епископът на Трикарико им беше напомнил в проповедта си, че „уестърните са пълни със съблазни“ и че никоя уважаваща се трикариканка не бива да сяда на дрипавите брезентови столове в киното.

— Епископът не е прав за всичко — възрази Алегра и стана, за да помогне на майка си да разтреби масата.

Това беше ранна проява на бунт против ограниченията на Църквата и обществото, в което господстваха мъжете. Когато се завръщаше у дома, винаги усещаше, че й липсва нормалният живот в селото. Чувстваше се откъсната от ежедневието, което семейството й приемаше за даденост — вечерната разходка от долната до горната пиаца, клюките на пазарищата, раздумките със съседи и приятели, изобщо всичко, което предлагаше животът извън манастира. От време на време се питаше какво е да си има гадже като някои нейни съученички, какво е да се чувстваш толкова спокойно в присъствието на друг човек, че да споделяш с него истинските си копнежи и страхове. Тогава се задействаше католическата й школовка и тя бързо се укоряваше за тези егоистични и неблагодарни мисли, а по-късно молеше за прошка, преди да си легне. Това представляваше част от постоянното напрежение между нейната вяра и убеждението й, че жената трябва да играе по-активна роля в света. Вътрешна борба между accettazione и testarda — подчинението и бунта.

— Липсва ли ти животът в селото? — сякаш прочела мислите й, попита майка й.

— Понякога, мамо — предпазливо отвърна Алегра, докато свършваха с миенето на чиниите. — Но пък това е съвсем нищожна жертва — бързо добави тя.

Майка й се усмихна и старото й, но нежно лице още повече се набръчка.

— Всички много се гордеем с теб, la mia figlia 29 29 Дъще (ит.). — Б.пр. . — Да приемат дъщеря от семейството в местния монашески орден беше почти също толкова голяма чест, колкото да приемат сина в духовна семинария.

— Grazie, mamma — рече Алегра, вдигна дървеното столче и последва майка си навън при две от техните съседки.

Синьора Фарини и защитничката на Ел Ниньо, синьора Багарела, вече се бяха настанили до бетонното стълбище на старата калдъръмена улица, който играеше ролята на „салон“.

— E El Nino, non e vero? 30 30 Заради Ел Ниньо е, нали? (ит.). — Б.пр.

Синьора Фарини не се съгласяваше.