Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

Йерусалим

С всяка следваща година изглеждаше, че малката държава Израел е изправена пред все по-голяма заплаха. Професор Йоси Кауфман беше заменил обичайните си риза с разкопчана яка и спортен панталон с униформа на генерал-майор от Израелските въоръжени сили. В момент на опасност всички израелци имаха задължения към отбраната на страната и това, че беше професор по математика и почетен директор на Светилището на книгата, не го освобождаваше от тази отговорност. Шефът на израелското разузнаване боледуваше и като бивш ръководител на тази служба, професор Кауфман бе най-подходящ да го замести. Изисканият, волеви израелец беше висок, имаше пясъчноруса коса и лице, което носеше бръчките на възрастта. Макар и световноизвестен, днес дори неговата репутация едва ли щеше да бъде достатъчна, за да отклони катастрофата. Той с все по-голямо безпокойство се озърташе в заседателната зала на Министерския съвет.

Премиерът седеше в средата от едната страна на масата. Пред всеки министър имаше възрозова папка с надпис „Строго секретно: само за членовете на Министерския съвет“. Някои от тях, Йоси знаеше, не бяха чели неговия доклад, затова го допълни с подробен устен анализ на ситуацията, ала напразно. Всички те пренебрегваха тъкмо подробностите.

— И така, господин премиер, въпреки стратегическото значение на палестинското село Деир Азун и неговата близост до еврейските селища на Западния бряг, ние не разполагаме с категорични разузнавателни сведения, че нападенията срещу нашите центрове идват точно от това село — заключи той.

— Но като се има предвид къде се намира, изглежда логично, нали така? — Въпросът зададе министърът на отбраната Резе Цвайман.

Огромен като морж, ветеран от Шестдневната война през 1967-ма и Войната на Йом Кипур през 1973-та, той беше непоколебим член на твърдата дясна фракция на партията Ликуд и враг на арабите. Пред очите му на бойното поле бяха загинали безброй синове на Израел.

— Допускаме различни възможности, господин министър, но бъдете сигурен, че правим всичко по силите на човек да локализираме източника на тези атаки — отвърна Йоси.

— Може и така да е. — Министърът на отбраната премести поглед от професора към дребния мъж, седнал на внушителното кафяво кожено кресло, чиято облегалка малко стърчеше над другите. Министър-председателят Ченамем Гебин изглеждаше мрачен — широкото му, загоряло чело бе набръчкано от тревога.

— Но тези араби трябва да получат урок, който никога да не забравят — продължи Цвайман. — Тук не става въпрос само за бъдещето на кабинета, заложено е бъдещето на самия Израел. През миналата седмица бяха нанесени цели три нападения срещу селищата, убити са петнайсет израелски граждани, сред които шест деца и трима войници. Това село е врящ казан на тероризъм и трябва да прогоним жителите му. Завинаги.

— Никой не гледа леко на тези нападения, Резе, но трябва да пипаме внимателно. — Говореше външният министър Шоме Ядан. Йоси Кауфман мислено благодари за този глас на разума, идващ от страна на възрастния държавник от партията Ликуд. — Точно сега Съединените щати и международното мнение твърдо са на наша страна, но ако ударим палестинско село без доказателства и има цивилни жертви, бързо може да изгубим тази подкрепа, особено извън Съединените щати — продължи Ядан. — Ще ни възприемат като лошите, особено ако прогоним палестинците и заменим селото с израелско селище. Нещо повече, това ще взриви мюсюлманския гняв срещу Запада.

Резе Цвайман арогантно изсумтя, без да се опитва да скрие презрението си към всеки, когото определяше като „миролюбец“.

— Изглежда, забравяте нещо, господин министър. В края на краищата израелската плът и кръв са отговорност на този кабинет. А не на някакви си плоскогъзи международни бюрократи от Държавния департамент във Вашингтон или където и да е другаде. Единственият начин да осигурим безопасността на Израел е да окупираме Западния бряг до такава степен, че окончателно да го поставим под свой контрол. Постепенно трябва да прилагаме стратегията за включването му в границите на Израел и прогонването на палестинците.

— И къде ще се дянат те? — попита министърът на земеделието.

— Кого го е грижа? — изсумтя министърът на Цвайман. — В Йордания. Ливан. Белуджистан. Само да се разкарат от Израел.

— Палестинският народ е реалност и нашата политика трябва да отразява това — тихо, но настойчиво прозвуча гласът на външния министър. — Ако ги изтласкаме от нашите граници и вземем земите им, това ще обърне международното мнение срещу нас и предвиждам, че останалата част от арабския свят ще е по-склонна да подкрепя терористични операции. Настоявам за по-сдържан подход.