Ейдриън д'Аже - Свитъкът Омега

— Изглеждаш по-поразителна от всякога — целуна я Давид и изтегли стола й от масата.

— Благодаря ви, уважаеми господине. С такива ласкателства ще стигнете далече.

— Бира? Джин с тоник? Шампанско?

— Избирам шампанско — с доволен вид отвърна Алегра.

— Нека е цяла бутилка, Ели — поръча той и взе менютата.

— Напоследък чувал ли си се с вашите? — попита младата жена.

— И двамата са добре. Йоси още балансира между математиката в университета и политиката, а Мариан кротко го подкрепя, макар понякога да ми се струва, че предпочита Йоси да си беше останал професор.

— Майка ти е изключителна жена. И на двамата не можеш да им дадеш повече от шейсет.

— Да. Силите на вселената са улучили, като са ги събрали заедно.

— Само дето са създали теб — бързо го контрира Алегра. — Бам! Обожавам, когато сваляш защитата си, Давид Кауфман.

— Бива си те. Шалом! — ухили се археологът. — Страхотна седмица, none é vero? — смеси иврита с родния италиански на Алегра той.

Тя се усмихна.

— Наистина. Нищо чудно, че монсиньор Лоунърган не искаше никой да получи достъп до фрагментите в оня негов куфар в хранилището на Рокфелер. Щом във Ватикана надушат какво сме открили, ще настане истински ад.

— Да — внезапно стана сериозен Давид. — Изглежда, че най-после е оживял най-страшният им кошмар, въпреки че в края на краищата това може и да не се окаже толкова лошо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че Ватиканът ще трябва да преразгледа догмите си. Ти винаги си твърдяла, че си напуснала Църквата, защото се основава на страх. Управлявана от старци, които отказват да променят позицията си, каквито и да са доказателствата против нея. — Той забеляза рязката промяна в позата й.

— Както знаеш, това не беше единствената промяна — възрази Алегра и горчивият спомен за кардинала и Църквата, която някога бе обичала, помрачи обичайната мекота на очите й.

— На никого ли не вярваш?

Тя поклати глава.

— Не и във Ватикана. Те ще реагират яростно и ще го скрият, каквото и да им струва това. Но Джовани Донели ще помогне. Той е един от малцината на върха, които ще допуснат дебат за този свитък в Църквата.

— Внушителен човек е този патриарх на Венеция — малко ревниво отбеляза Давид. Знаеше за особената връзка между нея и блестящия католически духовник. — Но даже той да не помогне, не може ли сами да съобщим за откритието тук?

— Без подкрепата на личност като Джовани Ватиканът просто ще обяви свитъка за фалшификат — настоя Алегра. — Те са майстори на медийния контрол, а това може би е най-важното откритие в цялата история на християнството. Това е истинското послание, Давид, предупреждение, че цивилизацията навлиза в последната си фаза.

— Смяташ ли, че някой друг знае за това?

Тя поклати глава.

— Куфарът на Лоунърган в хранилището на Рокфелеровия музей носеше надпис „Лични вещи“, затова се съмнявам, че даже директорът е знаел какво има вътре. Ще трябва да внимаваме, когато се върне Лоунърган.

— Мислиш ли, че има представа какво притежава или по-точно, че е имал?

Алегра замислено го погледна.

— При него е трудно да се каже. Може да знае повече, отколкото предполагаме. Макар че може да не е имал време да разчете фрагментите, а без ДНК анализ това би отнело години.

— Според теб дали му плаща Ватиканът?

— Определено е от момчетата на кардинал Петрони. — Тя потрепери. — Свитъкът Омега ще ги разтърси из основи.

Венеция

Отец Виторио Пинйедоли наблюдаваше от олтара на огромната Базилика ди Сан Марко кардинал Джовани Донели, който се готвеше да изнесе своята проповед пред събралите се богомолци. Този кардинал, помисли си той, не приличаше на никой друг, когото познаваше, а и беше един от най-младите, едва петдесет и две годишен. Гъста черна коса, тъмносини очи и топъл, заразителен смях, строен и як — дори ходеше на фитнес. Нямаше и намек за надменност, държеше се достъпно и дружелюбно. Отскоро беше във Венеция, а вече всички — и в Църквата, и извън нея, говореха за него. Имаше доста злонамерени подмятания от страна на богатите и влиятелни венецианци за „ниския“ южняшки произход на Джовани, селцето Маратея на западния бряг на Базиликата. Венецианското общество обичаше разкоша и подчертаваше древната си феодална власт, затова патрицианските им носове унило се провесиха, когато кардиналът започна да отклонява поканите за лъскавите и скъпи приеми, на които се очакваше да присъства. Вследствие на неговото отвращение към прекалената официалност Виторио трябваше постоянно да отбива възмутени обаждания, първото от които — от ядосания началник на полицията, който се натъкнал на новоинтронизирания патриарх на Венеция, разхождащ се по черно расо на обикновен духовник. Полицията го заварила в една кръчма край Канале Гранде, където весело си приказвал с някакви гондолиери и ядял пица ал талио.