Саймън Бекет - Огнената диря

Като убиеца на Дънкан.

Отново се заех с промиването на натъртванията, а тя започна да разказва всичко, което си спомняше.

— Върнах се от училище и си направих кафе. — Ръката й трепереше, докато вдигаше към устните си чашата с бренди и вода, която й поднесох вместо обезболяващо средство. Гласът й потрепваше леко, но иначе изглеждаше, че се справя добре.

— Кога стана това? — попита Фрейзър и насочи химикалката към бележника, готов да записва.

— Не знам точно… към два, два и половина. Брус реши да пуснем децата по-рано заради спирането на тока. Вътре беше топло, но нямахме осветление. — Тя се обърна към съпруга си: — Майкъл, трябва да помислим сериозно за един генератор и за училището.

— Знам, скъпа.

Той се опита да се усмихне, но все още не можеше да преодолее шока. Изглежда, винеше себе си за станалото, ядосваше се, че не е бил тук, когато тя е имала нужда от него.

Грейс отпи от брендито и продължи:

— Оскар застана срещу вратата на кухнята и започна да лае. Не спираше и щом отворих, той се стрелна навън и отпраши към залива. Слязох след него и го намерих да лае като побеснял към яхтата. Капакът й беше отворен. Но не видях нищо нередно в това. Ние не я заключваме. Реших, че Майкъл е забравил да я затвори или е вътре. Извиках името му и тръгнах натам. Но вътре беше тъмно и не успях да видя нищо. После… после нещо ме удари.

Гласът й секна и ръката й несъзнателно се вдигна към синината на бузата.

— Не е необходимо да ни разказваш, ако не искаш — каза Страчън.

— Добре съм, няма проблем — усмихна му се Грейс. Видът й беше измъчен, но гласът й беше стабилен и твърд, когато продължи: — След това всичко ми е като в мъгла. Дойдох на себе си и разбрах, че ръцете ми са вързани отзад. На главата ми имаше нещо, помислих си, че ще се задуша. Чувалът или каквото беше там, миришеше на риба и машинно масло. Устата ми беше запушена с отвратителен парцал. Усетих студения вятър по краката си и осъзнах, че съм без дънките. Опитах се да извикам, да изритам нападателя, но не можех. После усетих… усетих, че някой сваля бикините ми… — Гласът й секна и тя изгуби контрол. — Не мога да повярвам, че е някой, когото познавам. Кой би направил такова нещо?

Страчън се нахвърли срещу Фрейзър:

— Няма ли да я оставите най-после на мира? Не виждате ли, че е разстроена?

— Няма нищо. По-добре да приключим с това — спря го тя. Избърса сълзите си и продължи: — После няма много за разказване. Отново изгубих съзнание. Когато дойдох на себе си, вие вече бяхте там.

— Значи не сте изнасилена? — попита директно Фрейзър.

Тя го погледна в очите и отвърна с равен тон.

— Не. Не си спомням такова нещо.

— Слава богу! — въздъхна дълбоко Страчън. — Мръсникът сигурно ни е чул, че те викаме, и е офейкал.

Фрейзър записваше старателно всичко.

— Спомняте ли си нещо друго? Нещо, което да ни подскаже кой е бил нападателят?

Грейс се замисли, но скоро поклати глава.

— Не, съжалявам.

— Висок ли беше, или нисък? Спомняте ли си някаква характерна миризма? Афтършейв или нещо такова?

— Съжалявам, но усещах само миризмата на риба и масло от чувала.

Приключих с почистването на раната на бузата й и попитах:

— Има ли друг начин да се напусне заливът, освен стъпалата нагоре?

— Разбира се, може да се излезе в открито море — сви рамене Страчън. — Ако изкачите камъните в подножието на скалата, ще откриете тясна плажна ивица, покрита с чакъл, по която можете да изминете половината разстояние до селото. В края й има пътека, която отвежда до върха на скалите и оттам се спуска надолу. Малко е рисковано в такова време, но не е невъзможно.

Това обясняваше как нападателят бе успял да избяга, без да го видим. Най-вероятно се бе скрил и бе изчакал да се приберем в къщата. Бяхме прекалено заети с тревогите си около Грейс, за да търсим извършителя. Фрейзър нямаше повече въпроси. Реших, че Броуди ще попита нещо, но той си мълчеше. Грейс се извини и се изправи. Страчън предложи да напълни ваната за нея, но тя не искаше и да чуе.

— Не съм инвалид — усмихна се малко припряно. — Остани тук при гостите.

Тя се наведе, целуна ме по бузата и аз усетих аромата на парфюма й дори и зад натрапчивата миризма на антисептика.

— Благодаря ти, Дейвид.

— Радвам се, че мога да помогна.

Страчън я изпрати с поглед и аз забелязах дълбоките сенки и тревогата в очите му.

— Всичко ще отмине — успокоих го.

Той кимна неуверено.

— Боже, какъв ден! — измърмори и прокара ръка по лицето си.