Саймън Бекет - Огнената диря

— Да. Имаме само хамбар и тя не е там.

— А в заливчето?

Страчън се втренчи в него.

— Аз… Не, но Грейс никога не слиза там без мен.

— Нека все пак да хвърлим един поглед.

Мъжът ни поведе към кухнята. На масата се виждаше наполовина изпита чаша с кафе и отворена книга, обърната с кориците нагоре, сякаш Грейс бе отскочила до някъде за момент. Той отмести ретрийвъра, който вече бе застанал до задната врата, готов за разходка, отвори и се спусна по стълбите, които водеха към залива.

Тръгнах след него със свито сърце. Страхувах се, че може да открием тялото на Грейс проснато на скалите под нас. Но като изключим закотвената на малкия кей яхта, там беше пусто. Лодката се поклащаше грациозно върху бурните вълни, корпусът й поскърцваше, докато гумените предпазители по бронята се отъркваха в кея, а мачтата й се люлееше напред-назад като стрелка на счупен метроном.

Страчън забърза натам. Премина по подвижното мостче и стъпи на борда й. Последвах го, но много по-бавно, търсейки опора в страничното въже. Щом стъпих на борда, Страчън отвори люка и внезапно замръзна.

Настигнах го и веднага разбрах защо.

Както и останалата част от яхтата, капитанската кабина беше в отлично състояние: плътна дървена облицовка, бляскава неръждаема стомана и пълно видео и аудиооборудване. Или това, което бе останало от него. Радиостанцията и сателитът бяха на парчета, подът под тях беше покрит с отскубнати жици.

Страчън се загледа в тях, после се спусна към големия салон.

— Грейс! Господи, Грейс!

Тя лежеше на пода. Главата и раменете й бяха покрити с чувал, но под него се подаваше белият анорак. Беше свита на една страна със завързани отзад ръце.

От кръста надолу беше гола.

Или почти. Краката й не бяха завързани, но дънките й бяха свалени до глезените и спъваха движенията й като въже. Бикините й бяха смъкнати до коленете, сякаш някой или нещо бе попречило на нападателя да ги свали.

Проснатото на пода тяло с голите посинели от студа крака изглеждаше толкова уязвимо, че сърцето ми се сви. Грейс не мърдаше. Реших, че сме дошли твърде късно, но Страчън я докосна и тя внезапно започна да се мята насам-натам.

— Дръжте я. Не й позволявайте да се нарани! — извиках и се опитах да я хвана за краката.

— Всичко е наред, Грейс. Аз съм, скъпа! — заговори Страчън, махайки чувала от главата й.

Косата й падаше като завеса пред лицето. От устата й се подаваше мръсен парцал. Очите й бяха изпъкнали и се въртяха ужасено, но щом видя Страчън, веднага спря да се бори.

— Всичко е наред. Тук съм, всичко е наред — не спираше да повтаря той, докато махаше парцала от устата й.

Тя изхлипа и пое дълбоко въздух.

— Майкъл, слава богу, Майкъл!

Лицето й бе зачервено и подпухнало, зеблото се бе отпечатало по кожата й. На дясната й буза имаше рана, а устата й беше пълна с кръв. Но други рани не се виждаха.

— Добре ли си? Боли ли те някъде? — попита я Страчън задавено.

— Не, аз… не.

— Имаше ли сексуално насилие? — изтърси Броуди.

— Ох, за бога! — избухна Страчън.

Аз също бях шокиран от въпроса му.

Грейс поклати глава.

— Не… не успя. Не съм изнасилена.

„Слава богу“, помислих си аз. Поне това й бе спестено. Нямаше да се налага да се занимаваме и с изнасилван. Може би въпросът на Броуди не беше лишен от логика.

По лицето на Страчън се затъркаляха сълзи. Той я прегърна и нежно махна косата от лицето й.

— Кой ти го причини, скъпа? Успя ли да го видиш?

— Не знам. Аз… аз…

Той я притисна до себе си.

— Ш-ш-ш-т, всичко свърши. Край.

С Броуди се отдръпнахме, колкото може по-далече, докато Страчън вдигаше бикините и дънките на Грейс. След като свърши, аз се опитах да развържа китките й, но възелът беше прекалено стегнат, за да успея с една ръка. Кожата й беше ожулена и зачервена, а ръцете — бели от липсата на приток на кръв. Наложи се Броуди да използва нож, за да я освободи, после всички станахме. Страчън помогна на Грейс да се изправи на крака.

— Помогнете ми да я изкачим по стъпалата — помоли той Броуди. Враждата между двамата временно бе затихнала.

— Мога да ходя — възрази Грейс.

— Не мисля…

— Добре съм. Мога да ходя.

Сълзите й все още пълнеха очите, но истерията вече бе отминала. Двамата с Броуди тактично оставихме дистанция между нас и семейството. Страчън я подкрепяше нежно, а тя склони глава на рамото му. Двамата изглеждаха толкова отдадени един на друг, че изведнъж се почувствах като натрапник.

Докато изкачвахме стъпалата, самотните крясъци на чайките прозвучаха като присмех на фона на ураганния вятър.