Саймън Бекет - Огнената диря

Броуди заговори за пръв път, откакто се бяхме върнали в къщата с Грейс.

— Разкажи ни още веднъж какво се случи.

Страчън се обърка.

— Вече ти казах. Прибрах се вкъщи, а нея я нямаше.

— Откъде точно се прибираше?

Тонът му не можеше да се нарече обвиняващ, но нямаше никакво съмнение защо пита. Страчън го изгледа с нарастващо раздразнение.

— Излязох на разходка. Отидох до надгробните камъни, ако трябва да съм съвсем точен. На връщане минах през крофта и видях какво е станало с Дънкан. Бях силно разстроен от станалото с него. Грейс беше още на училище, затова оставих колата и излязох отново да се разсея.

— В планината.

— Да, в планината — повтори Страчън, едва сдържайки гнева си. — И повярвай ми, съжалявам искрено за това. Ако това е всичко, Андрю, благодаря ти за помощта, но мисля, че е време да си тръгвате.

Атмосферата в кухнята неочаквано се нажежи. Поведението на Броуди ме изненада. Двамата определено не се обичаха, но това не беше причина да подозира Страчън за нападението над съпругата му.

Станах и побързах да наруша тягостната тишина.

— Наистина е време да ви оставим сами.

Страчън все още гледаше гневно, на лицето му се появиха червени петна.

— Да, разбира се… — отвърна разсеяно, после ме погледна нерешително. — Всъщност бих искал да останеш малко, Дейвид. Просто за да сме сигурни, че с Грейс всичко е наред.

Мислех, че няма търпение да остане насаме с жена си, затова се изненадах. Погледнах към Броуди и той ми кимна едва забележимо.

— Няма защо да бързаш да се прибираш в селото — каза той. Предлагам да се срещнем по-късно у дома и да обсъдим нещата.

Изчаках в кухнята, докато Страчън ги изпрати. След минута външната врата се затвори след тях и той се върна. Лицето му беше състарено и сиво. Почти зло. Чувствах се неудобно, че ставам свидетел на всичко това, но разбирах, че станалото беше мъчително за него. Сигурно имаше нужда някой да го увери, че Грейс е добре и че вината за случилото се не е негова. Или просто се нуждаеше от компания.

— Благодаря ти, че остана. Ще ти отнема само час, най-много два, докато Грейс си легне, после ще те откарам до хотела.

— Трябва ли да я оставяш сама?

Това, изглежда, не му бе минало през ума.

— Ами… може да останеш да спиш тук, разбира се. Или да вземеш колата ми. Тя е с автоматични скорости, така че може да я караш и с една ръка.

Вече имах едно премеждие с чужда кола и нямах никакво желание да шофирам отново, и то с превързано рамо. Но оставих въпроса за по-късно.

— Ох, забравих за задълженията си на домакин! — сепна се Страчън. — Да ти предложа ли нещо за пиене? В барчето ни чака бутилка двайсетгодишно малцово уиски.

— Не я отваряй заради мен.

Той се усмихна.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Хайде да се преместим в хола.

И ме поведе през коридора към голям и добре подреден хол. В него доминираше същият въздържан вкус към класическия интериор, какъвто бях забелязал и в другите стаи. Две черни кожени канапета бяха обърнати едно към друго, а между тях имаше масичка за кафе с плот от опушено стъкло. Подът беше с паркет, покрит с дебели килими. Над камината се виждаше друга абстрактна картина на Грейс, рисувана с масло. От двете страни на камината бяха разположени библиотечни шкафове, заемащи цялата височина от пода до тавана. На срещуположната стена имаше остъклен шкаф със сечива от каменната епоха и върхове на стрели. Из стаята бяха пръснати и други археологически артефакти — парчета от древни глинени съдове и надписи върху камък, стратегически разположени и осветени от индиректна светлина.

Прегледах набързо заглавията на книгите, докато Страчън се ровеше из барчето от черно лакирано дърво. По-голямата част от тях не бяха художествена литература. Имаше няколко биографии на изследователи като Ливингстън и Бъртън, но повечето бяха академични трудове по археология и антропология. Забелязах, че имаше няколко изследвания върху примитивните погребални традиции. Извадих една със заглавие „Гласове от отвъдното“ и я прелистих.

— Главата за небесните погребения в Тибет е изключително интересна — подметна през рамо Страчън. — Тибетците оставяли телата на мъртвите в планината за храна на птиците. Вярвали, че те ще отнесат душите им на небето.

Той постави бутилката с уиски на масичката заедно с две чаши и седна на едно от кожените канапета.

— Не мислех, че пиеш — казах аз и върнах книгата на мястото й, а после седнах на другия диван.