Саймън Бекет - Огнената диря

Лицето на Фрейзър стана малиново.

— Един от тези боклуци е убил Дънкан.

— Да, и ако настроиш всички срещу себе си, никога няма да разбереш кой е бил — извика Броуди, после спря и пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Кинрос е прав. Няма защо да си губим времето тук, при положение, че яхтата на Страчън има сателитна връзка. Най-добре е да отидем до училището и да потърсим Грейс, ако още е там.

— А ако не е? — троснато попита Фрейзър.

— Тогава ще чакаме пред дома им, докато един от двамата се прибере — отвърна Броуди и сви устни. Беше ясно, че не му е приятно да прибягва до услугите на Страчън. — Освен ако нямаш друга полезна идея.

Сержантът нямаше такава. Качихме се в колата и поехме към селото. Когато стигнахме до училището, видяхме, че черното порше на Грейс не е там. Малката сграда беше тъмна и празна.

— Сигурно са освободили децата по-рано заради тока. Изпуснали сме я, докато се разправяхме с Кинрос — измърмори ядосано Броуди.

Нямаше какво друго да правим, освен да отидем до дома на Страчън с надеждата да я намерим там. Отново изпаднал в мрачно настроение, Фрейзър подкара натам. Въпреки всичко изпитвах жал към него. Не беше човек, когото можеш да харесаш лесно, но смъртта на Дънкан наистина го бе поразила. И преди, и сега, той определено не се чувстваше на мястото си тук.

Вече наближавахме къщата на Страчън, когато Фрейзър извика:

— Какво прави тоя, по дяволите?

Саабът на Страчън хвърчеше по пътя срещу нас. Фрейзър изруга, успя да отбие навреме и настъпи спирачките в мига, когато саабът закова на няколко крачки от нас.

— Побъркан идиот! — извика сержантът.

Страчън вече бе скочил от колата и тичаше към нас, без да затвори вратата. Фрейзър свали стъклото и извика ядосано:

— На какъв се правиш, бе?

Но мъжът, изглежда, не го чу. Лицето му беше стряскащо бледо, очите му — широко отворени и изплашени. Той се наведе през отворения прозорец и каза задъхано:

— Грейс е изчезнала.

— Какво искате да кажете с това „изчезнала“? — попита Фрейзър.

— Имам предвид точно това. Изчезнала е. Няма я.

Броуди пръв слезе от автомобила.

— Успокойте се и ни разкажете какво стана.

— Казах ви! Боже, да не сте оглушали? Трябва да я намерим!

— Разбира се, че ще я намерим, но искам от вас да си поемете дъх и да ни разкажете всичко.

Страчън положи сериозни усилия да се успокои.

— Върнах се преди няколко минути. Колата на Грейс беше тук, вътре светеше и се чуваше музика, затова реших, че си е у дома. В кухнята намерих чаша с изстинало кафе, но когато я повиках, тя не се появи. Надникнах във всички стаи, но от нея нямаше и следа.

— Може би е излязла да се поразходи? — предположи Фрейзър.

— Грейс? В това време? Но защо стоим тук? Трябва да предприемем нещо.

Поел автоматично контрола над нещата, Броуди се обърна към Фрейзър:

— Трябва да организираме издирване. Върни се в селото и доведи колкото може повече хора.

— А вие какво ще правите? — попита той, явно недоволен, че някой му нарежда.

— Ще отида в къщата и ще огледам.

— Казах ви, че не е там — извика Страчън.

— Въпреки това ще трябва да погледнем. Доктор Хънтър, ще дойдете ли с мен?

Тъкмо мислех сам да си предложа услугите. Ако Грейс беше нападната, щях да бъда по-полезен тук, отколкото да обикалям из острова. С Броуди тръгнахме към сааба, а Фрейзър остана в роувъра.

— Какво мислиш? — попитах тихо Броуди.

Той само поклати глава, лицето му остана мрачно и загрижено.

Страчън бе оставил двигателя да работи. Едва изчака да влезем, обърна веднага и пое по алеята. Спря пред черното порше на Грейс и без да погледне назад, за да се убеди, че го следваме, изтича към къщата и извика името на жена си. Отговори му единствено истеричният лай на кучето от кухнята.

— Виждате ли, няма я! — каза той, прокарвайки разсеяно ръка по косата си. — Оскар тичаше отвън, когато се върнах. Ако Грейс е отишла някъде, не би го оставила да се мотае в студа.

Стомахът ми се стегна на възел, когато долових отчаянието в гласа му. Знаех точно как се чувстваше в момента. Някога и аз бях влязъл в дома на Джени и изпитах същия ужас, когато не я открих. Тогава убиецът също беше на свобода и докато стоях в антрето и гледах изплашения Страчън, добих усещане за дежа вю.

Но Броуди остана спокоен. Обиколихме всички стаи, но Грейс не се виждаше никъде.

— Губим си времето — каза Страчън, когато се върнахме при него. Паниката вземаше връх над самообладанието му.

— Погледнахте ли във външните постройки? — попита Броуди.