Саймън Бекет - Огнената диря

Най-после всичко беше готово. Полицейската лента се огъваше и танцуваше между прътите. Тримата застанахме отстрани и огледахме за последен път караваната зад нескопосаната бариера. После тръгнахме мълчаливо към роувъра.

Сега най-важната ни задача бе да уведомим сушата за станалото на острова. Заради вилнеещата в океана буря Уолъс все още нямаше възможност да изпрати екип, но убийството на полицай превръщаше случая в задача от първостепенна важност. Затова трябваше на всяка цена да се свържем с външния свят. Убийството на Дънкан промени коренно нещата. „Особено за Фрейзър“, помислих си, докато го гледах да бърза пред нас по пътеката с превити рамене. Беше напълно съсипан от случилото се.

Броуди, който крачеше до мен, изведнъж спря.

— Останаха ли ти някакви пликчета?

Видях, че гледа към туфа трева, стръковете й се огъваха и докосваха земята под напора на вятъра. Върху нея имаше нещо тъмно. Бръкнах в джоба си, извадих едно от пликчетата за фризера и му го подадох. Фрейзър също спря и се върна назад.

— Какво е това? — поинтересува се той.

Броуди не отговори. Вкара ръката си в плика, сякаш беше ръкавица, наведе се и взе предмета, който лежеше върху тревата. После обърна плика, за да остане вътре, вдигна го и ни го показа.

Беше голяма черна пластмасова част от тапа на бутилка. На сантиметри от нея открихме и тънката лента, която бе държала запушалката към гърлото на голяма бутилка или туба. Броуди пъхна нос в отвора на найлоновия плик.

— Бензин.

Подаде го на Фрейзър и той на свой ред го помириса.

— Мислите, че копелето го е оставило тук тази нощ?

— Почти съм сигурен. Вчера не беше тук, иначе щяхме да го забележим.

Фрейзър прибра плика в джоба си и огледа свирепо околността.

— Значи някъде тук, из този забравен от Бога остров, има туба с бензин с разкъсан пръстен, но без запушалка?

— Ако вече не е хвърлена от някоя скала — отвърна Броуди.

Изминахме останалия път до къщата на Страчън в мълчание. Когато завихме по дългата алея за входа му, забелязах, че поршето на Грейс липсва, но саабът беше паркиран отпред.

Не можех да си представя, че Страчън ще остави къщата без генератор, но въпреки мрачния ден през нито един от прозорците не се виждаше светлина. Фрейзър хвана с мокрите си ръце желязната халка и зачука с всички сили по вратата. Кучето на Страчън излая отвътре, но освен него нямаше никакви признаци на живот. Юмрукът на сержанта се стовари върху вратата с такава сила, че се изплаших тя да не увисне на пантите си.

— Къде сте, мамка му! — извика той.

— Сигурно са в морето, на една от техните разходки с лодка — каза Броуди, отдръпна се назад и огледа къщата. — Не виждам нищо лошо, ако отидем до яхтата му и се самообслужим. Случаят не търпи отлагане.

— А какво ще правим, ако е заключена? — озъби му се Фрейзър. — Ще я разбием ли?

— Тук обикновено никой не заключва лодката си. Няма причина.

„Но сега вече се появи“, помислих си аз. Причината да не харесам идеята обаче беше друга.

— Ако слезем до кея и се окаже, че е заключена, ще изгубим ценно време. А и знае ли някой от нас как да използва сателитна връзка? Или корабен телеграф?

Мълчанието им ме убеди, че никой от тях не беше наясно с тази техника.

Фрейзър отново стовари юмрука си по вратата.

— По дяволите!

— Хайде да потърсим Кинрос. Ще използваме ферибота — предложи Броуди.

Кинрос живееше до пристанището. Скоро стигнахме края на селото и Броуди каза на Фрейзър да мине напряко по тясна калдъръмена уличка, обходна на главната. Веднага забелязах, че дървеното бунгало на капитана беше ремонтирано наскоро и както на повечето сгради в Руна имаше нова дограма и врати.

Останалата част от сградата обаче беше в окаяно състояние. Явно стопанинът й не се грижеше много за нея. Портата в дъното на алеята просто липсваше, а малката градина отпред беше буренясала и осеяна с ръждясали части от лодки. Една малка лодка от фибростъкло лежеше в тревата с голяма дупка на дъното. Броуди ми беше казал, че Кинрос е вдовец и живее сам със сина си. Това обясняваше нещата.

Двамата с него оставихме потъналия в мрачни мисли Фрейзър в колата и поехме по пътеката. Звънецът ни посрещна с весела електронна мелодия. Но никой не отговори. Броуди позвъни още веднъж, после удари няколко пъти с юмрук по вратата.

Отвътре се чу приглушен звук, нечии стъпки приближиха и вратата се отвори. На прага застана Кевин Кинрос. Хлапето на капитана вдигна поглед към нас, после бързо го отмести. Акнето бе нашарило лицето му с огромни червени хълмове и то приличаше на топографска карта.