Саймън Бекет - Огнената диря

Той замълча за момент и ме погледна загрижено.

— Сигурен ли си, че си достатъчно добре да останеш тук сам?

Вече бяхме говорили за това. По-добре беше Броуди да отиде до селото, защото знаеше къде да намери нужните материали за ограждането на мястото. Някой трябваше да остане тук, а Фрейзър не беше в състояние.

— Ще се оправя — уверих го аз.

— Не поемай никакви рискове — предупреди ме Броуди. — Ако някой се появи, който и да е… просто внимавай.

Не беше нужно да ми напомня. Но не мислех, че съществува подобна опасност. Нямаше причина убиецът да се връща отново тук.

Освен това имах да свърша някои работи.

Проследих колата, докато зави към шосето. Дъждът тропаше по якето ми, сякаш лунатик пишеше на морзовия апарат безумни съобщения. Обърнах се към изгорялата каравана и тръгнах бавно натам. Поройният дъжд бе набил пепелта в земята и вятърът успяваше да вдигне във въздуха само случайни парченца. На фона на Биен Турида сиво-черната конструкция, която все още димеше, изглеждаше като част от безплодната земя. Около нея се виждаше кръг обгорена трева и показваше точно докъде се е разпрострял пожарът. Превил рамене срещу ледения вятър, застанах на границата на кръга и се опитах да си представя караваната, каквато беше, чудех се откъде точно е започнал пожарът, за да я превърне в скелет.

После се обърнах към тялото на Дънкан.

Не беше лесно. Останките, с които работех, обикновено бяха на непознати хора. Опознавах ги в смъртта, не в живота. Тук беше различно и ми беше много трудно да отделя спомена за младия полицай от това, което лежеше пред мен.

Жалките останки на Дънкан Маккини лежаха сред изгорялата вътрешност на караваната. Пожарът го бе превърнал в купчина обгоряла плът и кости; овъглена марионетка, чиито черти вече не напомняха човешките. Спомних си последния път, когато ме откара до селото. Изглеждаше умислен и някак притеснен. Трябваше да го принудя да ми каже какво го мъчи. Но не го направих. Оставих го да си тръгне и да прекара последните часове от живота си съвсем сам в тази пустош.

Тръснах глава и обърнах гръб на мислите си. Съжалението нямаше да помогне нито на мен, нито на него. Останах загледан в трупа. Дъждът се изливаше на потоци от качулката ми, докато изчаквах съзнанието ми да се прочисти от спомена за живия Дънкан Маккини. Постепенно започнах да го виждам без филтъра от емоции. „Искаш да разбереш кой го е направил? Тогава забрави за Дънкан. Забрави личните взаимоотношения. Сглоби пъзела.“

Тялото лежеше по лице. Дрехите бяха изгорели, както и по-голямата част от кожата и меката тъкан, откривайки сварените вътрешни органи, защитени от директния огън от външната обвивка на тялото. Ръцете му бяха свити в лактите и вдигнати нагоре, в резултат от свиването на сухожилията. Краката бяха в подобна поза, тазът и цялата долна част бяха извъртени на една страна. Под тялото се виждаше почти изгоряла маса. Краката бяха близо до вратата, главата беше леко извърната надясно, сочеше към мястото, където преди бе стоял малък диван.

От него бяха останали само обгорената рамка и няколко почернели пружини. Но сред тях лежеше нещо друго. Наведох се и разпознах металния цилиндър на „Маглайт“-а на Дънкан. Беше изгубил лъскавината си и по него имаше шупли, но бях сигурен, че е той.

Фотоапаратът ми бе унищожен в клиниката заедно с останалото оборудване, затова скицирах набързо разположението на тялото върху лист от бележника, който намерих в роувъра. Не беше идеална, защото превръзката пречеше на движенията ми и трябваше да пазя бележника от проливния дъжд, но все пак постигнах нещо.

Скоро свърших и започнах да изследвам тялото в детайли. Като внимавах да не разместя нещо, приклекнах и огледах внимателно всичко, докато открих онова, което търсех.

Голяма дупка в черепа с размерите на мъжки юмрук.

Звукът от приближаваща по пътеката кола разсея мислите ми. Огледах се изненадан, че Броуди и Фрейзър се връщат толкова бързо. Но вместо роувъра на пътеката се появи металносивият сааб на Страчън.

Предупреждението на Броуди изникна моментално в главата ми. „Ако някой се появи, който и да е… просто внимавай.“ Надигнах се, прибрах бележника и отидох да го посрещна. Той слезе от колата. Погледът му премина покрай мен и се спря на караваната. От шока бе забравил да сложи качулката си.

— Господи! И това ли е изгоряло?

— Не трябва да идвате тук.

Но Страчън не ме слушаше. Очите му се разшириха, когато видя какво лежи сред пепелищата.