Саймън Бекет - Огнената диря

— Говорете! — едва не се нахвърли върху мен той.

Поведох ги през мократа трева, докато намеря по-добра гледка към черепа. По костта все още можеха да се видят парчета почерняла плът, бледата дневна светлина се отразяваше в мократа от дъжда повърхност. Бузите и устните бяха изгорели, откривайки зъбите в странна подигравателна усмивка.

Нямах сили да говоря. „Мисли за него като за поредния случай, не като за Дънкан!“ Посочих към дупката в черепа, която бях видял по-рано.

— Виждате ли там, на лявата страна на черепа?

Фрейзър се вгледа, после бързо отмести поглед. Главата бе обърната леко настрани и лежеше подпряна на едната буза. Позицията му скриваше пълния размер на пораженията, но видяното не можеше да се сбърка с друго. Дупката обхващаше теменната и слепоочната кост на лявата страна на черепа, зееше оттам като вход към тъмна пещера.

Броуди попита прегракнало:

— Не е ли могло да стане, докато е падал в пожара? Както мислеше, че се е случило с Джанис Доналдсън?

— Няма начин подобна рана да е причинена от висока температура. Дори и оттук се вижда, че парченцата от разбитата кост са влезли в черепа. Това означава, че раната е причинена от външен удар, не от черепното налягане. И от позицията на ръцете изглежда, че е паднал веднага на пода, без да опита да се предпази. Според мен дори не е разбрал кой и с какво го е ударил.

Настъпи тишина.

— С какво е ударен? С чук може би? — погледна ме той.

— Не, не е чук. Той би оставил кръгъл отвор в черепа, а този е необичаен. Доколкото мога да видя, ми се струва, че е някакъв стик, но по-дебел.

„Като фенер «Маглайт», прожектора на Дънкан“, си помислих. Отворът отговаряше и по размер, и по форма, а фенерът беше достатъчно тежък, за да разбие черепа. Но нямаше защо да умувам, по-добре беше да оставя всичко на криминалистите.

Броуди сви ръце в юмруци, очите му не се откъсваха от тялото на Дънкан.

— Беше здраво момче. Сигурно не се е дало без бой.

— Може би не, но… — започнах несигурно. — От разположението на тялото се вижда, че е бил с гръб към нападателя си. Тялото лежи с лицето надолу и с крака към вратата. Значи е бил с гръб към него и е политнал напред, когато са го ударили.

— Не може ли да е убит отвън и после да е вкаран в микробуса? — попита Броуди.

— Не мисля, че е станало така. Заради масата. Тя е под него, което предполага, че той е паднал върху нея. Не вярвам някой да го остави нарочно така. Дънкан е ударен от тази страна — потупах собствената си глава малко над ухото. — Това означава, че убиецът е замахнал странично, а не отгоре, както би се очаквало.

Фрейзър все още не схващаше.

— Защо фактът, че е ударен странично, означава, че е убит вътре?

— Защото таванът не е достатъчно висок, за да замахне право нагоре — отвърна Броуди вместо мен.

— Засега това са само предположения, но съвпадат напълно с фактите — казах аз. — Убиецът е стоял зад Дейвид, бил е между него и вратата. Ударът е нанесен отляво на главата, което показва, че е бил левичар.

Дъждът се сипеше като из ведро върху нас, докато Фрейзър и Броуди продължаваха да гледат обгореното тяло и да смилат чутото. Стоях и чаках някой от тях да заговори. За моя изненада този път инициаторът беше Фрейзър.

— Значи го е пуснал да влезе? И се е обърнал с гръб към него?

— Така изглежда.

— Защо го е направил, този синковец? Боже, казах му да внимава!

Не мислех, че Дънкан е действал непредпазливо. Но ако сержантът имаше нужда да преиначи фактите, за да облекчи чувството за вина, което сигурно го измъчваше, не исках да му преча. Имаше много по-важни неща и по израза на лицето на Броуди разбрах, че за разлика от Фрейзър той не ги бе пропуснал.

Дънкан не е мислел, че е в опасност, и затова е намерил смъртта си.

Броуди се пресегна и взе полицейската лента от Фрейзър.

— Хайде да свършваме с това.

Рамото не ми позволи да се включа в работата. Броуди придържаше прътите, а Фрейзър ги забиваше в земята с чука, като ги разполагаше на няколко метра един от друг, за да оформи четириъгълник около микробуса.

— Искате ли да се сменим? — предложи той на Броуди.

— Съжалявам, но ще трябва да се справиш сам. Имам артрит — отвърна инспекторът и разтри гърба си.

— Да бе, сигурно — измърмори Фрейзър и размаха яростно чука, сякаш да излее яда и мъката си.

Това според мен беше и целта на бившия инспектор.

Докато прокарваха лентата между прътите, аз стоях наблизо, превит от студа и проливния дъжд. Бариерата беше по-скоро символична, но въпреки това ми се искаше да има с какво да им помогна, докато гледах как се борят с вятъра, за да задържат краищата на лентата.