Саймън Бекет - Огнената диря

— Боже мой! — изпъшка той.

Изведнъж се обърна настрани, наведе се и повърна. После се изправи бавно и бръкна в джоба, явно търсеше нещо, с което да си избърше устата.

— Добре ли сте? — попитах го загрижено.

Той кимна, пребледнял като платно.

— Извинете ме — промълви едва. — Коя е жертвата? Да не би да е онова полицайче?

— Броуди и Фрейзър ще дойдат всеки момент — казах вместо отговор. — Не искам да ви заварят тук.

— Да вървят по дяволите! Това е моят дом! Борих се цели пет години да вдигна това място на крака, а сега… — Замълча и прокара ръка по мокрото си лице. — Какво става, за бога? Кой прави всичко това?

Не отговорих. Страчън вече се съвземаше от шока. Вдигна лице към навъсеното небе, без да обръща внимание на дъжда и вятъра.

— Полицията няма да може да дойде в това време. А вие няма как да запазите всичко това в тайна. Ще има много изплашени и разгневени хора, ще задават въпроси и ще искат отговори. Трябва да ми позволите да ви помогна. Те ще ме послушат повече, отколкото вашия сержант и Андрю Броуди.

Изваяните черти на лицето му сега бяха като изсечени, по лицето му се четеше решителност:

— Няма да позволя някой да развали всичко постигнато от нас.

Предложението беше изкушаващо. Знаех от собствения си горчив опит колко бързо можеше да се обърне срещу нас едно малко общество като това тук. Веднъж вече си бях парил пръстите, тогава самият аз бях част от такова общество. Но сега нещата бяха много по-страшни, защото нямахме никакъв контакт с външния свят. Не ми се мислеше какво можеше да стане.

Въпросът беше доколко можем да се доверим на всеки от тях. Дори и на Страчън.

Все пак имаше нещо, за което можеше да помогне.

— Може ли да използваме радиото на яхтата ви?

Той ме погледна изненадано.

— На яхтата ли? Разбира се. Имам и сателитна връзка, ако ви трябва. Защо? Полицейската не работи ли?

Не исках да знае, че сме останали без комуникации, но трябваше да изтъкна някаква причина за молбата си.

— Изгубихме един от апаратите в пожара. Добре е да знам, че имаме алтернатива, ако Фрейзър не е наоколо.

Той прие обяснението ми и укротен отново, се загледа в караваната.

— Как се казваше момчето?

— Дънкан. Дънкан Маккини.

— Горкият — каза тихо той. После вдигна поглед към мен. — Помнете какво ви казах. Всичко, от което имате нужда, и по всяко време.

Кимна ми, върна се при колата и даде на заден. Докато се изтегляше по алеята, видях насреща му познатите очертания на черния роувър. Тесният път принуди двамата шофьори да намалят, докато се разминаваха, като две кучета, които се дебнат и обикалят в кръг, преди да се захапят за гърлата. После саабът засили и се отдалечи с леко ръмжене. Броуди изскочи пръв от колата.

— Какво правеше той тук?

— Предложи помощта си.

Зъбите на стария инспектор изтракаха.

— Ще се справим и без него.

— Зависи.

Казах му за идеята ми да използваме радиото на яхтата. Той въздъхна.

— Трябваше да се сетя и сам. Но всъщност нямаме нужда от яхтата му. Всички лодки на пристанището имат аварийна връзка. Може да използваме тази на ферибота.

— Яхтата е по-близо — възразих аз.

Челюстите на Броуди заиграха само от мисълта, че трябва да моли Страчън за услуга. Но колкото и да не му харесваше идеята, логиката беше против него.

Той кимна неохотно.

— Прав си. Добре.

Фрейзър дойде, притиснал до гърдите си няколко пръта арматурно желязо, като онова, което се използва за бетонни конструкции.

— Има купища от тези. Останали са още от строежа на училището — обясни Броуди. — Мисля, че ще свършат работа.

Фрейзър пусна прътите в тревата. Очите му все още бяха зачервени.

— Все пак не ми се струва правилно да го оставим там.

— Ако измислиш по-добър вариант, ще се радвам да го чуя — каза Броуди, но тонът му беше мек.

Сержантът кимна нещастно. Отиде до колата и се върна с тежък чук и последната ролка от полицейските ленти. После тръгна пред нас към опожарената каравана с твърда и решителна крачка. Но при вида на тялото на Дънкан, изложено на капризите на времето, отново се огъна.

— Боже мой…

— Ако това ще те успокои, уверявам те, че не е усетил нищо.

Той ме изгледа невярващо.

— Така ли? И откъде разбра?

Поех дълбоко въздух.

— Когато пожарът е лумнал, вече е бил мъртъв.

Гневът в очите на сержанта угасна на мига. Броуди също приближи.

— Сигурен ли си? — попита той.

Вгледах се във Фрейзър. За никого от нас не беше лесно, но за него беше най-мъчително.