Саймън Бекет - Огнената диря

Беше сама. Този, с когото бе говорила, трябва да бе излязъл през задната врата. Елън се засуети около фурната, започна да вади хляба от тавите, но аз успях да видя, че е плакала.

— Наред ли е всичко? — попитах загрижено.

— Да, разбира се — отвърна тя, но продължи да стои с гръб към мен.

Поколебах се, после й подадох шоколада.

— Купих това за Ана. Надявам се, че не й забранявате да си хапва сладко.

Тя се усмихна и избърса сълзите от лицето си.

— Не. Много мило от ваша страна.

— Вижте, аз…

— Добре съм. Наистина съм добре — каза тя и ми се усмихна отново. Този път по-уверено.

Напуснах кухнята и тръгнах към бара. Не я познавах достатъчно, за да направя нещо повече. Но не можех да не се запитам кой беше посетителят й и защо трябваше да пази самоличността му в тайна.

И какво бе направил той, за да я разплаче?

След горещия душ и смяната на дрехите силите ми бързо се възвърнаха. Вече бях изцапал всички дрехи, които носех за Грампиан, затова попитах Елън може ли да направи нещо по въпроса. Рамото все още ме болеше, но топлата вода му подейства добре, а и двата ибупрофена вече започваха да действат, когато слязох в бара да потърся нещо за ядене.

Но пред вратата се спрях. Не ми се влизаше вътре. И преди съм се чувствал отхвърлен, но сега изолацията изведнъж ми се стори непреодолима. Нямах представа защо, като се имаше предвид, че не бях свързан с тези хора. Това, че убиецът на жената е някой от местните, може би дори от онези, с които се познавах, не ме засягаше пряко. Аз бях тук да си върша работата. Но сега, когато знаех, че някой се бе промъкнал в културния център, за да ме шпионира, нещата бяха различни. А нямах и представа кой и защо го бе направил.

Струваше ми се, че границата бе прекрачена.

„Не се вманиачавай. И помни какво ти каза Броуди: докато не дойдат екипите, най-добрата защита е да не казваме какво сме научили.“

Отворих вратата и влязох. Времето бе задържало някои от постоянните клиенти вкъщи. Гътри не се виждаше, нито Карън Тейт, както установих с облекчение. Само единият от играчите на домино беше тук. Седеше самотно на масата, кутията с плочките чакаше пред него.

Но Кинрос беше на бара, взираше се мълчаливо в чашката си. Синът му се бе изгърбил на високото столче до него. Фрейзър също беше тук, седеше сам на масата и атакуваше пълната с наденички и задушени зеленчуци чиния пред себе си. Явно не си бе губил времето, след като Дънкан го бе сменил. До чинията му имаше чаша с уиски — сигурен знак, че вече се смяташе свободен от задължения. По червенината около носа му прецених, че сигурно не му е първата.

— Божичко! Умирам от глад! — каза той, когато седнах до него, и заби вилицата в парче картоф. По мустаците му имаше трохи от храната. — Трябва да си наваксам за целия ден. Наистина, да останеш в онази каравана без храна в това ужасно време… Да не ви разправям.

„Но снощи не се притесняваше, когато Дънкан беше там“, помислих си с неприязън.

— Дънкан каза ли ти, че имахме посетител? — сниших глас аз.

— Да — отвърна той и махна с вилицата нехайно. — Проклети хлапета, сигурно са били те.

— Броуди е на друго мнение.

— Не бих обръщал голямо внимание на думите му — изсумтя той, откъсна с неохота поглед от недоядената наденица и ме погледна. — Дънкан ми каза, че според вас мъртвата е била от Сторноуей. Така ли е?

Огледах се, за да видя дали не ни слуша някой.

— Не знам откъде е, но мисля, че е проститутка и не е местна.

— И наркоманка, както разбрах. — Той лапна остатъка от наденицата и го поля със солидна глътка уиски. — Ако ме питате, явно е дошла тук да обслужи някой от строителите и играта е загрубяла. Не виждам нищо загадъчно в това.

— Всички строители са напуснали острова четири или пет седмици преди убийството — напомних му аз.

— Може, но не е сигурно, защото не виждам как някой ще определи със сигурност кога е умряла от онази купчина кокали, останали от нея. Времето е студено, като нищо може да са стояли месеци наред. — Той насочи ножа към гърдите ми. — Помнете ми думата, който и да я е убил, отдавна се е върнал в Луис или във вътрешността.

Веднага коригирах бройката на изпитите от Фрейзър чаши, но си замълчах, не ми се спореше с него. Той вече беше решил случая и нищо не можеше да го разубеди. Но не исках да слушам дълбокомислените му заключения и вече мислех да помоля Елън да ми направи няколко сандвича за стаята, когато торфът в огнището неочаквано се разгоря от влезлия в стаята студен въздух. Малко след това Гътри застана на прага и изпълни вратата с нечовешки едрата си фигура.