Саймън Бекет - Огнената диря

Постепенно всичко извън клиниката сякаш спря да съществува. Бурята и дори тревогата ми за Джени изчезнаха временно и светът се сведе до малкия светъл кръг от халогенната лампа. Направих няколко снимки и скицирах набързо одонтограмата след смъртта — дентална схема, отразяваща всяка пукнатина, дупка или пломба върху всеки един от зъбите. При нормални обстоятелства щях да направя рентгенова снимка, за да могат да я сравнят с онези от зъбните картони на потенциалните жертви. Но това нямаше как да стане без апаратура, затова направих единственото, което можех при тези условия.

Започнах да връщам зъбите един по един в алвеолните им гнезда.

Дори с помощта на лявата ръка, доколкото позволяваше превръзката, всичко ставаше много бавно. Вече бях изгубил представа за времето, когато лампата започна да примигва. Сякаш влязъл в крак с нея, вятърът разтърси сградата и тя завибрира като контрабас, който не можех да чуя, но усещах в стомаха си.

Станах и изпъшках от болка. Гърбът ми се беше схванал. Боже, колко болеше! Рамото също издебна удобния момент и напомни за себе си с тъпа, но дълбока пулсираща болка. Часовникът на стената показваше пет. Навън беше тъмно. Разтрих, доколкото можах, гърба си, отново огледах черепа и челюстта на стоманения плот и се залових за работа. След няколко фалстарта успях да намеря съответните гнезда на повечето зъби. Оставаха само няколко кътника и предкътниците, но това не можеше да промени вече направените от мен изводи. Протегнах ръка да изгася лампата, когато чух шум от културния център.

Една дъска на пода изскърца.

— Ехо, кой е там? — извиках.

Гласът ми отекна в студената празна стая. Изчаках, но не получих отговор. Отидох до вратата и натиснах дръжката. Но тя не се отвори.

Сетивата ми регистрираха, че от другата й страна има някой.

Изведнъж клиниката ми се стори неестествено тиха. На вратата между центъра и клиниката имаше кръгло прозорче. От моята страна имаше венецианска щора, но когато влязохме, аз не си направих труда да я спусна.

Сега съжалих за това. Коридорът зад вратата беше тъмен. Всеки застанал там би могъл да види какво става в клиниката, но от моята страна прозорецът представляваше кръгла дупка от непрогледна тъмнина. Притаих дъх, но чух само фучащия вятър отвън. Тишината увисна като тежък камък, готов да падне и да се разбие на хиляди парчета.

Настръхнах.

„Това са глупости. Там няма нищо“, си казах почти на глас. Натиснах по-силно дръжката, но ефектът беше нулев. На бюрото имаше тежка топка, преспапие. Взех я несръчно с лявата ръка, после се върнах при вратата. „Готови…“

Хвърлих се към дръжката, този път отворих и веднага потърсих ключа за осветлението. Дори не разбрах, че съм го намерил, преди да чуя изщракването. Лампата светна.

Празният коридор ми се изсмя в очите. Пуснах преспапието на пода. Вратите към коридора и към верандата бяха затворени, както ги бяха оставили Броуди и Дънкан. Явно шумът беше дело на вятъра. „Превръщаш се в параноик.“ Вече бях готов да се върна в клиниката, когато погледнах към пода.

По него имаше следи от стъпки.

— Сигурен ли си, че не си ги оставил ти? — попита Броуди, оглеждайки внимателно засъхващите локви по протритите дъски. Водата беше прекалено много, за да може да се определи номерът на обувките или ботушите, но посоката на движение беше съвсем ясна. Следите тръгваха от входа на културния център и стигаха до вратата на клиниката. Под стъкления кръг се бе оформило цяло езеро, някой бе стоял там и ме бе наблюдавал.

— Абсолютно сигурен. Не съм излизал, откакто ме оставихте с Дънкан.

Броуди и Дънкан се появиха, докато още се чудех какво да правя със следите. Младият полицай беше избръснат и след горещия душ изглеждаше освежен. Броуди тръгна край следата, спря пред вратата на клиниката и погледна през стъклото.

— Някой е наблюдавал какво правиш.

— Сигурно е бил Камерън. Или Маги Касиди.

— Възможно е, но не съм много сигурен. Не мисля, че някой от местните би се промъквал по този начин.

Оставаше една-единствена възможност.

— Мислиш, че е бил убиецът?

Броуди кимна.

— Нека да помислим. Донасянето на останките от трупа в клиниката сигурно го е разтревожило. После става ясно, че специалистът антрополог остава при тях да ги изследва. Това, което ме тревожи, е какво ще предприеме от тук нататък.

Нито един от възможните варианти не ми хареса. Броуди остави въпроса да виси във въздуха за момент.

— Ще съм по-спокоен, ако заключим вратата на центъра тази нощ — продължи след малко той. — В общинския магазин продават катинари и вериги. Може да вземем оттам, поне да затрудним малко онзи, който има намерение да проникне. Мисля, че не би поел риск да го заловят.