Саймън Бекет - Огнената диря

Аз самият си бях блъскал главата известно време над този въпрос. Нямаше признаци, че жената се е движела, след като се е запалила, нито, че се е опитвала да угаси пожара. Ударът, който бе спукал черепа й, със сигурност я бе оставил в безсъзнание, може би и в кома. Но дали е била мъртва?

— Не знам — признах си аз.

Стените на медицинския център трепереха под напора на вятъра. Странно как, но звукът някак си усилваше тишината, възцарила се в стаята, след като Дънкан и Броуди си бяха отишли. Сложих бавно един от последните чифтове медицински ръкавици. В един от шкафовете бях видял почти пълна кутия от тях, но не исках да ги пипам, поне докато не ми се наложеше. Камерън и без това беше прекалено подозрителен, нямаше нужда да наливам масло в огъня.

Нямаше много за правене без съответното оборудване, но след като Уолъс ми бе дал разрешение да изследвам останките, реших да опитам.

Броуди също бе казал, че разследването е в задънена улица, докато не идентифицираме жертвата. Ако знаехме името й, това можеше да хвърли светлина върху вероятния й убиец. Без тази информация следствието щеше да бъде като търсене на игла в копа сено.

Надявах се да направя нещо по въпроса.

Извадих черепа от плика и го поставих внимателно върху стоманения плот на подвижната маса. Почернял и напукан, той легна върху студената му повърхност, леко килнат на една страна. Празните очни ябълки се обърнаха невиждащо към вечността. Запитах се какво ли са гледали очите, които са се намирали там в последните минути. Любовник? Приятел? Дали се е смяла в последните мигове, или е подозирала нещо? И какво или кого е видяла, когато най-накрая истината се е разкрила пред нея?

Която и да беше, аз я усещах странно близка. Не знаех нищо за живота й, но смъртта й ме бе въвлякла в орбита около нейната личност. Бях прочел написаната по костите й история, забелязал бях всеки белег, всяка драскотина от изминалите години. Тя лежеше пред мен оголена и в състояние, в което никой от близките й не би я разпознал.

Опитах се да си спомня дали някога съм се чувствал така при миналите случаи, върху които бях работил, преди Кара и Алис да загинат. Не, не беше същото. Онези ми изглеждаха ужасно далечни, като част от живота на друг доктор Хънтър. Някъде по пътя дотук неусетно бях изгубил безпристрастието, което някога ми помагаше, и това вероятно беше свързано със собствената ми загуба. Не знаех дали да го броя за плюс или за минус, но истината беше, че вече не гледах на убитата жена като на безименна жертва. Може би затова тя ме посещаваше в сънищата и чакаше търпеливо на края на леглото ми моите отговори. Чувствах отговорност за нея, каквато не бях очаквал и не исках.

Но не можех да променя нещата.

— Хайде, покажи ми коя си — казах тихо.

За един съдебен антрополог зъбите са истинска съкровищница на информация. Те са нещо като мост между скритите в тялото кости и света извън тялото. Разкриват расата и годините на собственика си, наред с богата гама от факти за личния му живот. Диети, навици, социална принадлежност, дори и самочувствието му — всичко това може да се научи от тези малки парченца от калций и емайл.

Взех долната челюст от пликчето за съхраняване на доказателствения материал и я поставих върху стоманения плот до счупения череп. Беше лека и крехка като перце. Под ярката светлина на халогенната лампа нарушената част на черепа изглеждаше като музеен експонат, отделен от живата тъкан преди много години. Знаех, че трябва да довърша започнатата в запустялата къща работа и да събера разбитите фрагменти от темето, които успях да спася с останалата част на черепа, но реших, че в момента по-важно беше да сложа лице и име на обгорените останки.

С малко късмет зъбите й можеха да решат загадката.

Но не бях голям оптимист. Няколко кътника продължаваха упорито да се държат за челюстта, но с изгарянето на венците корените им бяха изсъхнали и по-голямата част от зъбите бяха изпадали. Посивели и напукани от високата температура, онези, които бях успял да събера, преди покривът да се срути, изглеждаха вкаменели като останки от праисторически човек.

Бях открил, че въпреки превръзката можех да използвам лявата си ръка и да придържам с нея нещата. Това направи работата ми малко по-лесна. Разгънах един вестник на масата и започнах да подреждам зъбите в две паралелни редици — едната за горната челюст, другата за долната. Поставях ги един по един в реда, в който трябваше да се намират в устата: първо средните резци в средата, после латералните, до тях бяха кучешките, предкътниците и най-накрая големите кътници. Работата само изглеждаше лесна. Освен пораженията от огъня зъбите на жената бяха ерозирали до такава степен, че беше трудно да определя дали са от горната, или от долната челюст, а понякога дори не знаех какъв вид са.