Саймън Бекет - Огнената диря

— Не, госпожо Страчън.

Грейс изглеждаше някак одухотворена и това я правеше още по-красива. Зачервена и с блестящи очи, тя се обърна към нас и кимна към една врата в дъното на помещението.

— Влизайте. Аз го предупредих, че искате да говорите с него.

Докато прекосявахме стаята, тя отново се обърна към децата, забравила за нас. Вратата на кабинета беше затворена. Почуках, но не получих отговор. Вече се чудех дали не се е измъкнал през прозореца, когато чух басовия му глас:

— Влез!

Прозвуча ми като команда, сякаш бяхме в казармата.

Хвърлих бърз поглед към Броуди, отворих вратата и влязох. Първото нещо, което се наби в очите ми, беше бюрото и един висок до тавана контейнер за документи. Камерън седеше с гръб към нас и гледаше през прозореца. Може би харесваше ефекта от светлината върху профила си. Той се обърна и най-после ни удостои с високомерен поглед.

— Да?

Напомних си, че ще е по-лесно, ако успеем да го убедим да ни съдейства.

— Здравейте. Вижте, налага се да използваме медицинския център. Бурята разруши покрива на онази къща. Успяхме да съберем останките от тялото, но трябва да ги приберем някъде.

Кръглите му очи останаха студени като лед.

— Искате да кажете, че ще оставите в него човешки останки?

— Само докато бъдат пренесени на сушата.

— А дотогава какво да обяснявам на пациентите си?

— Хайде, Брус. — Пристъпи Броуди напред. — Отваряш клиниката само два пъти в седмицата и другият път е чак след два дни. Дотогава пликовете вече ще пътуват към Сторноуей.

Но Камерън не беше сигурен.

— Така казваш ти. А ако имам спешен случай?

— Това е спешен случай — изгуби търпение Броуди. — Тук сме, защото нямаме друг избор.

Адамовата ябълка на учителя подскочи гневно.

— Трябва да има друго място, където да ги приберете.

— Ако измислиш къде, с удоволствие ще те послушаме.

— А ако откажа?

Броуди го изгледа кръвнишки.

— И защо ще го правиш?

— Защото това е медицински център, а не морга. И не мисля, че имаш някакво право да се разпореждаш тук.

Отворих уста да възразя, но преди да кажа нещо, до нас долетя гласът на Грейс:

— Има ли някакъв проблем?

Застана на вратата и ни погледна въпросително. Камерън се изчерви като ученик, хванат от учителката си да преписва.

— Тъкмо им казвах…

— Да, чух те, Брус. Както и целият клас.

Адамовата ябълка на Камерън изпъна застрашително кожата му.

— Съжалявам, но наистина не мисля, че една клиника трябва да се използва за такова нещо.

— Защо не?

— Ами… — Той се загърчи като червей под погледа й. После реши да пусне в ход раболепната си усмивка. — Нали аз съм сестрата, Грейс. Би трябвало аз да решавам какво да става в собствената ми клиника.

Грейс го изгледа хладно.

— Всъщност клиниката принадлежи на острова. Мисля, че няма нужда да ти го напомням.

— Не, разбира се, но…

— Можеш ли да предложиш друго място за тази цел, Брус? Защото аз наистина не виждам алтернатива…

Камерън се опита да запази поне част от достойнството си.

— Ами… в такъв случай, може би…

— Добре. Значи нещата са решени — усмихна се мило тя. — Защо не отидеш с тях да им покажеш къде да ги оставят? Аз ще наглеждам нещата тук.

Тя се върна при децата, а Камерън заби поглед в бюрото си. Кръвта се бе оттекла от лицето му и го бе оставила бяло като платно и със стиснати устни. Грейс може и да му помагаше в училище, но току-що му бе напомнила, при това публично, че нейният съпруг плаща заплатата му. Без да каже дума повече, той свали палтото от закачалката и излезе.

— Ето ти истинско представление — прошепна ми Броуди и тръгна след него.

Медицинският център беше недалеч от училището и представляваше малка пристройка, залепена за късата стена на културния дом без самостоятелна врата. Камерън бе избързал напред с колелото, въртейки с усилие педалите срещу ураганния вятър. Когато пристигнахме, той вече влизаше през остъклената веранда пред входа на центъра. С Броуди оставихме Дънкан да пази материалите и влязохме след него.

Центърът напомняше за строителство около Втората световна война — дълга дървена сграда с нисък асфалтов покрив и квадратни прозорци. По-голямата част от пространството бе заета от широка зала. Стъпките ни отекнаха по нелакираните дъски, толкова протрити, че надписите по тях, удостоверяващи, че са били от някакво игрище по бадминтон, едва личаха. По стените имаше забодени с кабарчета плакати за петъчни танцувални вечери и вече отминала коледна пантомима, а старите дървени столове бяха сбутани безредно до една от стените. Обновителната дейност на острова явно още не бе стигнала дотук.