Саймън Бекет - Огнената диря

— Бурята спира — каза с надежда Дънкан.

Но Броуди вдигна глава, притихна и се заслуша. Чу се далечен тътен, като приближаващ се към нас влак.

— Не, сменя посоката си — обясни той и в същия момент вятърът удари къщата с цялата си сила, спусна се директно отгоре ми и ме засипа с пепел и черна сгур. Дъските на покрива изтракаха заплашително, изпращайки още мазилка по главите ни.

— Да се махаме оттук! — извика Броуди и изблъска Дънкан към вратата.

— Не още — отвърнах бързо. Все още не бях прибрал оцелелите крака и ръката. Те ни трябваха за пръстови отпечатъци и анализ на меката тъкан. Но преди да мога да направя каквото и да било, се чу ужасяващ трясък и покривът тръгна надолу.

— Махай се! — изкрещя Броуди, дръпна ме за ръката и ме изправи на крака.

— Чакай! Куфарът! — извиках на свой ред аз.

Той го вдигна от земята, без да ме изпуска. Хукнахме към кухнята под дъжд от гипс и хоросан. Зад нас се чу невъобразим грохот и за момент реших, че цялата къща се срутва върху нас. Но само след секунди вече бяхме навън.

Останали без дъх, спряхме и се обърнахме назад. От покрива не бе останало нищо. Вятърът бе отнесъл част от него, а останалото беше паднало вътре, повличайки със себе си и няколко стени. Стаята, където стояхме само преди няколко секунди, сега бе погребана под отломките.

Заедно с останалото от мъртвата жена.

Фрейзър и Дънкан стояха наблизо, шокът бе изписан по лицата им.

— Майчице мила! — промълви Фрейзър, загледан в мен.

Аз също се огледах. Белият найлонов костюм беше покрит с мокра пепел. Усещах го и по лицето си. Сигурно приличах на каещ се грешник по Великден. Но не това го бе ужасило.

От все още стиснатата ми в юмрук ръка се подаваше друга, тази на мъртвата жена.

Успяхме да пренесем невредими всички пликчета с доказателствен материал до селото. Единствената възможност беше да ги оставим в караваната, но докато пепелта и костите можеха да останат там, за да съхраним разлагащата се плът от ръката на жената, трябваше да я пазим при ниска температура, а там нямаше хладилник.

Дънкан пръв се сети за медицинския център. Но преди да ги занесем, трябваше да говорим с Камерън, а вероятно и със Страчън, защото той беше собственик на сградата. След като се налагаше да ги местим от местопрестъплението, беше най-логично да ги оставим именно там.

Фрейзър продължаваше да мърмори. Постара се да стане ясно, че се дистанцира от всички предприети от нас действия.

— Не съм ви позволявал да правите това — напомни ми той, докато товарехме доказателствата в роувъра. — Решението беше ваше, не мое.

— Какво, предпочиташе да ги зарежем там ли? — кимна Броуди към останалата без покрив къща. — Как щеше да обясниш на криминалните, че си стоял отвън и си гледал как стените и покривът погребват трупа?

— Просто искам да ви кажа, че не поемам отговорност за това. И държа лично да уведомите Уолъс за свършеното.

Почти ми стана жал за него. Почти, но не съвсем. Вече бях разбрал, че зад маската на грубияна се криеше човек, който отчаяно искаше да скрие некомпетентността си. Но това не го правеше по-симпатичен.

— Не се кахъри, ще му кажа — отвърна Броуди и макар да говореше тихо, успя да му покаже презрението си. — И след като си измиваш ръцете, поне освободи Дънкан за малко. Като занесем пликовете в центъра, ще го заведа у нас да се почисти и измие.

— Да го освободя ли? — излая Фрейзър толкова силно, че ме стресна. — За какво още да виси тук? То не остана нищо.

Броуди сви рамене.

— Все още си остава местопрестъпление. Но ако искаш да обясняваш на Уолъс защо си го оставил без наблюдение, си е твоя работа.

Дънкан, който слушаше притеснено разправията им, се обади:

— Нямам нищо против да остана.

— Бил си на пост цяла нощ — каза Броуди, преди Фрейзър да отговори. — Сигурен съм, че сержант Фрейзър няма да допусне един млад полицай да прави неща, за които не е подготвен.

А аз бях сигурен, че ако Фрейзър наплюеше някого в този момент, онзи щеше да умре.

— Добре, добре — измърмори той и вдигна пръст към Дънкан. — Но те искам тук не по-късно от шест часа. Ще останеш да спиш в караваната и тази нощ. Не бива да оставяме местопрестъплението без наблюдение, нали?

И хвърли ехиден поглед към Броуди.

Видях как челюстите на бившия инспектор заиграха, но той премълча. На път за караваната Фрейзър спря за момент и се усмихна през рамо на разтревожения Дънкан.

— Хайде, върви, синко. Сигурен съм, че няма да се уплашиш от един душ.