Саймън Бекет - Огнената диря

Чуха се гласове. Миг по-късно Броуди се върна в стаята. С него влезе Фрейзър — мокър и нещастен. Изтупа водата от раменете си и каза:

— Имаме проблем.

Дънкан ни чакаше пред караваната. Тук, далеч от къщите и скалите, вятърът вилнееше на воля, брулеше тревата и препускаше към Биен Турида през черните торфени блата.

Младият полицай видя приближаващия се роувър и забърза към нас. Вятърът залепи якетата за гърдите ни и за малко не отскубна вратата от ръцете ми, когато я отворих.

— Обадих се по радиостанцията веднага след като се случи — почти извика той, за да надвика воя на вятъра. — Стана преди час и половина.

Вече можехме да видим и сами какво се бе случило. Бурният вятър бе вдигнал част от ламаринения покрив на къщата. Останалата част висеше заплашително надолу, скърцаше и се люлееше, докато вятърът се опитваше да довърши започнатото. Ако костите на жената все още бяха незасегнати, това нямаше да е за дълго.

— Съжалявам — извика Дънкан, сякаш той бе свалил ламарината.

— Вината не е твоя, синко — потупа го по рамото Броуди. — Обади се на инспектор Уолъс и го уведоми за ситуацията. Кажи му, че трябва да приберем останките, преди покривът да ги затрупа.

Дънкан погледна несигурно към Фрейзър и той му кимна неохотно. Докато вадеше радиостанцията, ние тръгнахме към къщата. Лентата на входа си беше на мястото, потръпваше на вятъра като панделка, но вратата беше паднала на пода в онова, което някога е било кухня. Навсякъде се виждаха парчета от изпадала мазилка и дъждът влизаше безпрепятствено през образувалата се дупка. В същия миг от тавана се откъсна ново парче, падна с трясък, разби се и ни накара да се отдръпнем назад.

Дънкан се върна при нас и поклати глава.

— Не успях да се свържа. Говорих с участъка в Сторноуей. Те ще се опитат да го намерят.

Броуди погледна към бъркотията в къщата. Дъждът миеше лицето му, когато се обърна към мен.

— Нямаме друг избор, доктор Хънтър.

— Така е — отвърнах.

Той кимна замислено, пристъпи напред и разкъса лентата пред вратата.

— Какво правите, по дяволите? — извика ядосано Фрейзър.

— Ще извадим останките отвътре, преди да падне покривът — отвърна Броуди, без да спира.

— Това е местопрестъпление. Не мога да направя такова нещо без разрешение.

— Нямаме време за това — отвърна Броуди и махна последния остатък от лентата.

— Той е прав — казах на Фрейзър. — Трябва да спасим, каквото можем.

— Не поемам отговорност за такова нещо — дръпна се той.

— Никой не го е искал от теб — каза Броуди и прекрачи прага.

Влязох и тръгнах след него, като прескачах внимателно парчетата паднала мазилка. Вътрешната стая, където лежаха останките, не беше толкова повредена, но въпреки това почти половината покрив липсваше. Прожекторът беше полегнал на една страна, а решетката, за която бях отделил толкова време, представляваше кълбо от заплетена корда. От дъжда сивата пепел на пода бе станала на черна каша.

Но костите бяха добре. Пликовете с пробите, които бях събрал, преди да спра работата си, плуваха в езеро от вода, но бяха запечатани.

— Трябва да изнесем пликовете оттук — казах на Броуди. — Ще имам нужда от куфара си. Той е в караваната.

— Аз ще го донеса — предложи Дънкан от прага на стаята.

Не бях видял кога ни бе последвал. Но от Фрейзър нямаше и следа.

— Вземи, колкото можеш да носиш — казах и се приведох бързо, когато при един силен порив на вятъра таванът над нас изскърца. — После се върни.

Докато Броуди и Дънкан пренасяха пликовете в караваната, аз насочих вниманието си към останките. Имаше нещо непоносимо тъжно в това да видиш един живот, превърнал се в купчина пепел и кости, готови всеки момент да се разпаднат. Зарадвах се, че бях направил снимките още първата вечер. Те можеха да ни дадат визуална представа за нещата. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добре от нищо.

Дънкан донесе куфара и времето за размишления свърши. Извадих защитно облекло и го облякох над превръзката. Сложих ръкавица на здравата си ръка и приближих към останките. Работех възможно най-бързо. Сложих черепа и челюстната кост в пликове, после започнах да събирам останалите части на черепа и разпилените по пода зъби.

Тъкмо завършвах, когато покривът поддаде. Едно огромно парче мазилка падна на няколко крачки от мен.

— Трябва да побързате — извика Дънкан.

— Бързам.

Изведнъж вятърът утихна. Над нас се спусна неочаквана тишина, нарушавана единствено от тропането на дъжда по пода.