Саймън Бекет - Огнената диря

— Можем ли да направим нещо?

Той въздъхна.

— Трябва да изчакаме бурята да спре, а дотогава да държим всичко в тайна. Местните хора не бива да разбират, че разследваме убийство, преди да са дошли момчетата от сушата.

Вече бях живял в общество, което се разпадна под натиска на страха и взаимните подозрения, и нямах желание да повторя преживяването си. Но не ми се струваше редно да крием истината от тях.

— Тревожиш се за реакциите им ли? — попитах аз.

— И за това — съгласи се той. — Убийство или не, местните не обичат намеса отвън. Повече ме притеснява как ще реагира убиецът. Сега вероятно си мисли, че случаят е документиран като случайна смърт, но ако открие, че не е така, тогава всичко се променя.

Виж, за това не бях помислил.

— Мислиш ли, че може да стане опасен?

Той ме погледна мрачно.

— Тези хора са непредвидими, когато ги притиснеш в ъгъла. Не искам да поемам никакъв риск, при положение че на острова има само двама полицаи.

Той замълча и потупа разсеяно по джоба на жилетката си.

— На камината са — помогнах му аз.

Той ми се усмихна виновно, докато вземаше пакета с цигарите.

— Опитвам се да не пуша вътре. Жена ми мразеше миризмата им и след петнайсет години брак откриваш, че ти е станало втора природа. Като кучето на Павлов.

— Това тя и дъщеря ти ли са? — посочих към снимката на камината.

Той се загледа в тях и несъзнателно започна да върти цигарата из ръцете си.

— Да, това са Гини и Ребека. Тогава Бека беше на… около десет години. С майка й се разделихме година по-късно. Тя се омъжи за един застраховател.

Той вдигна рамене, сякаш казваше: „Какво можех да направя?“.

— А дъщеря ти?

Броуди замълча за момент.

— Тя е мъртва.

Думите му ме удариха в гърдите и ме оставиха без дъх. Фрейзър ми бе казал, че дъщеря му си е отишла, но нищо повече.

— Съжалявам. Не знаех — казах смутено.

— Няма как да знаеш. Нямам доказателства за това, но знам, че е мъртва. Усещам го. — Той ме погледна някак преценяващо. — Уолъс ми разказа някои неща за теб. Ти също си баща и знаеш какво имам предвид. Сякаш част от теб си е отишла.

Стана ми неприятно, че Уолъс го е запознал с миналото ми. Все още ми се струваше кощунство други хора да говорят за смъртта на Кара и Алис. Но в същото време знаех точно какво има предвид Броуди.

— Какво се случи? — попитах тихо.

Той се загледа в цигарата между пръстите си.

— Не се разбирахме с нея. Бека винаги се бунтуваше. Беше дебела глава. Като мен. След като майка й почина, тя изчезна от погледа ми. Когато се пенсионирах, започнах да я търся. Купих онази каравана, за да не давам пари за хотели. Но не постигнах нищо. Аз съм полицай. Това е в кръвта ми. Знам колко е лесно някой да изчезне. Но знам и как да търся изчезнали хора. Идва момент, когато разбираш, че човекът няма да бъде открит. Не и жив.

— Съжалявам.

— На всеки може да се случи — каза равнодушно той. Лицето му отново се затвори и скри всички емоции. Той вдигна цигарата. — Не възразяваш, нали?

— Домът си е твой.

Той кимна, прибра цигарата в пакета и се усмихна.

— Ще почакам, докато си намеря някаква работа навън. Навик, какво да правя!

— Виж, може да ти прозвучи малко… странно — започнах аз. — Но снощи видях едно момиче пред хотела. Сигурно минаваше полунощ. Момичето беше на около петнайсет-шестнайсет години. Стоеше на проливния дъжд, облечена само по тънко яке и рокля.

Броуди се усмихна.

— Не се тревожи, не е било призрак. Това е Мери Тейт, дъщерята на Карън. Нали се сещаш, жената от бара, дето псува като хамалин. Не ти ли споменах за дъщеря й? Тя е малко… някога щяхме да го наречем малоумна, но знам, че сега не се говори така. Майка й я е оставила на произвола. Човек може да я срещне по всяко време на денонощието къде ли не из острова.

— И никой не казва нищо?

— Тя е напълно безобидна.

— Нямах предвид това. — Момичето може да беше със забавено умствено развитие, но бе съзряло физически и всеки можеше да се възползва от него.

— Разбирам те — кимна Броуди. — Аз също си мислех да се обадя на социалните. Но не вярвам, че някой от Руна би й навредил. Знае какво ще му се случи, ако й посегне.

Спомних си трупа на жената в запустялата къща.

— Сигурен ли си в това?

Броуди наведе глава.

— Имаш право. Може би е по-добре да…

На вратата се почука и той спря по средата на изречението. Старата овчарка се надигна на треперещите си крака, изправи уши и заръмжа предупредително.

— Тихо, Бес — смъмри я Броуди и отиде да отвори.