Саймън Бекет - Огнената диря

Докато изкачвах стълбите, усетих, че съм изтощен до смърт. Това пътуване беше истинско бедствие от началото до края. Успокояваше ме единствено мисълта, че щях да си замина скоро. Утре сутринта екипът на полицията щеше да пристигне и цялата машина по разследване на убийството щеше да се задейства. Щях да приключа и да оставя всичко зад гърба си.

Трябваше да съм се научил досега, че в тази работа няма нищо сигурно. Защото същата нощ островът бе откъснат от света.

Бурята достигна до Руна точно в полунощ. По-късно щях да разбера, че всъщност бяха два фронта — от Северния Атлантик и от Арктика — и битката между тях щеше да бъде определена като „най-жестоката буря по Западните острови от петдесет години насам“, създавайки ураган с такава сила, че по пътя си до големия британски остров остави диря от къщи без покриви и прозорци и наводнени пътища.

И докато утихнеше, животът на всички в Руна щеше да се промени необратимо.

Бях в стаята си, когато всичко започна. Лежах, но бях прекалено уморен, за да заспя. Джени не се обади и все още нямах отговор на съобщенията си нито на мобилния й телефон, нито на домашния. Това не беше привично за нея и тревогата прогони напълно съня ми. Не спирах да се питам какво може да й се е случило. И за да ме разбуди още повече, вятърът отвън се развилня, започна да блъска безмилостно по прозореца, а рамото не спираше да ме боли въпреки взетите лекарства. На всичкото отгоре затворех ли очи, веднага се виждах да падам по онзи кален склон и бързах да ги отворя.

Тъкмо обмислях дали да не стана и да се опитам да поработя, когато телефонът до леглото ми иззвъня. Грабнах слушалката.

— Ало? — казах задъхано.

— Аз съм.

Беше Джени. Щом чух гласа й, напрежението, за което до този момент не си давах ясна сметка, изведнъж ме напусна.

— Здравей — казах, докато палех нощната лампа. — Цял ден ти звъня.

— Знам. Чух съобщенията ти — отвърна тихо тя. — Излязох със Сузи и други колежки от работата и изключих телефона си.

— Защо?

— Не исках да говоря с теб.

Аз замълчах. Не знаех какво да кажа. Вятърът се завихри около къщата и стенанието му премина в писък. Нощната лампа му отговори с примигване.

— Притесних се, когато не ми се обади снощи — заговори тя след миг мълчание. — Не можах да се свържа с мобилния ти телефон, а дори не знаех къде си отседнал. Когато днес получих съобщението ти… Не знам. Ядосах се. Затова изключих телефона си и излязох. Но когато се върнах, реших, че все пак искам да чуя гласа ти.

— Съжалявам, не исках да…

— Не ми трябват извиненията ти. Искам теб. Искам да се махнеш от онзи проклет остров. Тази вечер пих много и ти си виновен за това.

Можех да се закълна, че се усмихва, макар и кисело. Зарадвах се на думите й, но обръчът около гърдите продължаваше да ме стяга.

— Радвам се, че ми се обади — казах тихо.

— Аз също. Но все още съм ти сърдита. Много ми липсваш, а нямам никаква представа кога ще се върнеш.

Изведнъж се изплаших. Джени бе успяла да се възстанови от кошмар, който би запратил много хора в зоната на мрака. Тя изплува от това по-силна отпреди, но ужасът от случилото се все още надигаше глава от време на време. Джени знаеше чудесно колко тънка е границата между живота и хаоса. И колко лесно може човек да я прекрачи.

— Ти също ми липсваш — отвърнах.

Настъпи гробовна тишина, нарушаваха я само леките статични смущения по линията.

— Ти не си отговорен за нищо, Дейвид — каза накрая тя. — Не можеш да решиш проблемите на всички.

Не успях да уловя чувството, което се спотайваше зад думите й. Може би беше примирение. Или… разочарование?

— Не се и опитвам.

— Наистина ли? Защото отстрани изглежда точно така. Ти се хвърляш да решаваш проблемите, но винаги нечии други. — Тя въздъхна. — Трябва да поговорим, когато се върнеш.

— За какво? — попитах аз. Внезапно ме заля студена вълна.

Изведнъж нещо запращя в слушалката и заглуши думите й. После шумът заглъхна. Но не съвсем.

— Чуваш ли ме още? — чух я да вика.

— Само последното ти изречение. Там ли си още?

Отговор не последва. Прекъснах връзката и се опитах да се свържа отново, но телефонът изгуби сигнал. Линията прекъсна.

Сякаш засегната лично, нощната лампа започна да мига истерично. След малко се успокои, но светлината й отслабна. Телефонните линии явно не бяха единствените жертви на разразяващата се буря.

Треснах ядосано слушалката. Вятърът отвън изрева победоносно и лисна в стъклото ми цяло ведро дъжд. Отидох до прозореца и погледнах навън. Бурята бе разкъсала облаците за момент и пълната луна къпеше острова в бледата си призрачна светлина. Уличната лампа се люлееше под силата на урагана.