Саймън Бекет - Огнената диря

Когато се добрах и проснах на леглото, последното нещо, което мислех за себе си, беше, че съм късметлия. Бях пребит от умора и болката в рамото ми пулсираше като зъбобол. Взех две таблетки ибупрофен от онзи, който ми бе дал Камерън, и отново се опитах да се свържа с Джени. Никой не отговори нито на мобилния, нито на домашния й телефон.

Оставих съобщения и на двата, продиктувах й телефонния номер на хотела и я помолих да ми се обади. Затворих и се загледах в телефонния апарат. Къде можеше да е? По това време вече трябваше да се е прибрала от работа и дори да бе отишла някъде след това, мобилният й щеше да е с нея.

Разтревожен и объркан, влязох в нета и проверих пощата си. Тъкмо привършвах с отговора на последното писмо, когато на вратата се почука.

Беше Фрейзър, все още в дебелото си яке, натежало от дъжда и попило студа отвън. Той погледна равнодушно към превръзката ми.

— Този път се прибрахте без инциденти, нали?

Нямаше какво да отговоря на това.

— Разговаряхте ли с Уолъс? — попитах с надеждата, че няма да се наложи да обяснявам и на него какво съм открил.

— Не ми е работа да си бъбря с главни инспектори — изсумтя той. Все пак реши да ме информира, макар и с неудоволствие: — Иначе да, той ми каза какво става. Значи мислите, че е убийство?

Хвърлих поглед към коридора зад него, но нямаше никого.

— Така изглежда.

Той поклати глава и направи кисела физиономия.

— Сега я оплескахме.

— Останките добре ли са? — попитах аз. Тревожех се, че стоят в онази къща под наблюдението единствено на Дънкан.

— О, да, чувстват се отлично — сви устни той. — Обаждат ми се на всеки пет минути и всеки път искат да ги уверя, че мястото… извинете, местопрестъплението, се охранява добре. Човек ще си помисли, че пазим кралско съкровище.

Не бях в настроение за празни приказки, а и заяждането му започна да изчерпва търпението ми.

— Вече бяха допуснати достатъчно грешки.

— Не и от мен — тросна се той. — Аз само изпълнявам нареждания. Като стана дума за това, Уолъс иска да запазим мълчание, докато дойде екипът. Това означава, че господин бившият инспектор Броуди трябва да остане на тъмно по въпроса, както и всички други.

Усетих в гласа му леко задоволство. Не мислех, че има нещо лошо, ако Броуди знае, но не аз решавах нещата. Така или иначе всички щяха съвсем скоро да разберат.

— Ще бъде истински ад да се разследва убийство тук — намръщи се Фрейзър. — Но не мисля, че ще е трудно да пипнем убиеца, който и да е той.

— Мислиш ли?

Той пропусна покрай ушите си иронията ми, изпъна авторитетно рамене и заговори назидателно:

— Колко трудно би било да се открие престъпник на място, колкото дланта на едната ми ръка? Все някой е видял или чул нещо. А и този убиец не блести с особен интелект. Океанът му е на една крачка, блатата също, а той изгаря тялото и го оставя в оная къща. — Той се засмя презрително. — Истински гений на престъплението.

Но аз не бях толкова сигурен. За малко да обявим случая за злополучен инцидент. Не знаех дали убиецът беше хитър, или просто бе имал късмет, но не биваше да рискуваме повече.

Изпълнил мисията си, Фрейзър тръгна към караваната да занесе вечерята на Дънкан. Нямаше защо да ходя с него, затова се върнах при лаптопа с надеждата да се разсея с работа.

Но не успях да се съсредоточа. Бюрото не беше удобно и малката стая започна да ми се струва като монашеска килия. Докато се взирах невиждащо в екрана, усетих лекия аромат на парфюма на Грейс по дрехите си и каквато и концентрация да беше останала в мен, изчезна на мига.

Затворих решително лаптопа, сложих го в чантата му и слязох долу с него. Нямаше смисъл да стоя горе и да чакам обаждането на Джени. Ако решеше да ме потърси, Елън щеше да ме извика.

Беше рано и барът все още беше празен. Двамата старци вече бяха наредили плочките на доминото и ми кимнаха любезно, когато влязох.

— Oidchche mhath — поздрави ме единият.

Отговорих с „добър вечер“ и те се върнаха към играта си, сякаш престанах да съществувам. Единственият посетител, освен тях беше Гътри, едрият мъжага, за когото Броуди бе казал, че понякога помага на Кинрос за ферибота. Стоеше подпрян на бара и гледаше мрачно в празната бирена чаша пред себе си. Червените му бузи говореха, че е тук от доста време.

Гътри ме изгледа войнствено, когато записах на дъската едно уиски за себе си, после върна поглед върху чашата. Взех питието си и се настаних на същата маса до камината, където онзи ден бяхме с Броуди, а после и със Страчън.