Саймън Бекет - Огнената диря

Щастието й бе заразно. Открих, че завиждам лекичко на Страчън за брака му. Неволно се замислих за нашата връзка с Джени. Напоследък с нея май вървяхме в различни посоки.

— Ето, готово е — каза тя и изсипа омлета в голяма чиния. — Има хляб и масло, заповядай.

Седнах и хванах вилицата, без да чакам втора покана. Омлетът беше много вкусен. Тъкмо дояждах последната хапка, когато вратата се отвори и заедно със студения вятър в стаята влязоха и пръски дъжд. Мокър до кости, голдън ретрийвърът се шмугна вътре и скочи щастливо върху мен. Опитах се да го избутам със здравата ръка.

— Не, Оскар! — изкомандва го Грейс. — Майкъл, гледай си кучето. Дейвид не иска кални лапи по изпраните си панталони. Ох, лошо куче. Погледни какво направи! Навсякъде има кал.

Страчън влезе след кучето. Зад гърба му се появи мъжът със старата военна фуражка, когото вчера бях видял да прибира децата в училище.

— Извинявай, скъпа, но не можах да намеря галошите си. Оскар, дръж се прилично. Остави достатъчно петна за спомен по доктор Хънтър. — Той издърпа кучето от мен и ми се усмихна. — Радвам се да те видя станал, Дейвид. Запознай се, това е Брус Камерън.

Другият мъж бе свалил фуражката си, откривайки обръсната, леко набола червеникава четина, оформяща класически модел на мъжко оплешивяване. Беше нисък и слаб, направо мършав като маратонец. Адамовата му ябълка стърчеше толкова много, че заплашваше да пробие кожата.

Откакто бе влязъл, той не бе откъснал поглед от Грейс, но сега се обърна към мен и аз се стреснах. Не бях виждал толкова безцветни очи. Бяха с неопределим цвят или по-скоро такъв липсваше. Роговицата и миглите бяха съвсем бели и това придаваше странен израз на лицето му, сякаш те гледаше, без да мига.

Преди да ме погледне, той се втренчи в празната чиния пред мен. По лицето му премина сянка, сякаш се ядоса на нещо, но после изчезна.

— Благодаря ви, че сте се погрижили за рамото ми снощи — казах и протегнах ръка към него. Неговата беше слаба и кокалеста, стоеше отпусната в моята, докато я стисках.

— Радвам се, че успях да помогна. — Гласът му ме изненада. Беше нисък и бумтящ, да не повярва човек, че идваше от такава крехка фигура. — Разбрах, че сте тук, за да огледате намереното тяло в онази къща.

— Не си прави труда да го разпитваш — намеси се Страчън. — Вече го направих и ме плеснаха през ръцете.

Камерън го изгледа, сякаш не схвана думите му.

— Как е рамото ви? — попита ме той без истински интерес.

— Много по-добре.

Той кимна, успявайки някак си да направи отегчена и в същото време самодоволна физиономия.

— Извадили сте късмет. Трябва да отидете на рентген, когато се върнете на сушата, но не мисля, че има нещо сериозно.

Каза го така, сякаш трябваше да обвинявам единствено себе си, ако все пак се окажеше, че има нещо сериозно. После бръкна в джоба си, извади малко шишенце с някакви таблетки и го остави на масата.

— Това е ибупрофен. Противовъзпалително. Може би в момента не усещате нужда, но ви уверявам, че ще ви потрябва, когато действието на седативите отмине.

— Седативи ли?

— Вие бълнувахте и мускулите около рамото ви се свиваха неконтролируемо, затова ви дадох една таблетка да ги успокоим.

Това обясняваше защо не си спомнях, че ми е намествал рамото. И защо проспах две-трети от деня.

— Какво ми дадохте?

— Нищо опасно. — Той хвърли поглед към Грейс, на устните му заигра нещо като усмивка, която трябваше да изрази пренебрежение, но всъщност издаваше самодоволство. Не направи никакъв опит да прегледа рамото ми и аз започнах тайничко да подозирам, че не моята персона беше причината за посещението.

— Все пак искам да знам какво е било — настоях аз.

Не исках да изглеждам невъзпитан, но откакто веднъж едва не ме убиха със свръхдоза диаморфин, никога не приемах лекарства, без да знам какви са. Освен това снизходителното поведение на Камерън започваше да ми лази по нервите.

Нервната нотка в гласа ми го накара за пръв път да отчете наистина присъствието ми. Погледът, който ми хвърли, едва ли можеше да се нарече дружелюбен.

— Щом настоявате, дадох ви десет милиграма диазепам и анестезирах локално с новокаин. После малко кортизон, за да предотвратя евентуално възпаление. — Той ме изгледа отвисоко. — Това удовлетворява ли ви?

Страчън, който до този момент слушаше видимо развеселен, се намеси:

— Споменах ли ти, че доктор Хънтър е бил домашен лекар?

Явно не беше. Камерън се изчерви и аз съжалих, че го притиснах така. Не исках да го поставям в неловко положение. В същото време се запитах откъде Страчън знае толкова много за мен. Не че го пазех в тайна, но не ми беше приятно един сравнително непознат човек да знае биографията ми.